автор: mamontovo_dyrvo

Несебър. Няма да ви говоря къде се намира Несебър, на колко градуса северна ширина и източна дължина е, защото това цял свят го знае. Само искам да кажа, че като завърших висшето си дърводелско образование, отидох да работя по разпределение именно там. Не беше случайно.
Със Зоя се оженихме две години преди това, роди ни се едно прекрасно синче и тя ме убеди, че не било зле да поработим известно време на морето, пък после да се върнем в моя град. Правилно или неправилно постъпихме няма значение, заминахме. Сещате се, че тя беше тамошна, от стария град, майка и баща и живееха в една огромна, красива, сто и петдесет годишна музейна къща, току зад Старата митрополия, която представляваше запазени руини на църква от пети век. Всички си ползваха връзките за да останат в София, само аз убедих тате да удари едно рамо да ида в провинцията. В крайна сметка успяхме. Трудно тръгна живота ми там – в началото на месец май цареше една тишина, едно спокойствие, не дрънчаха трамваи, не скърцаха спирачки, нямаше грохотевица, ужас! Как да спи един софиянец на тихо...Добре, че в края на май дойде размножителния период на гларусите, та като заграчиха тия животни и сънят ми се възвърна. А през юни тръгна и сезона. Къщата, улиците, всичко се напълни с хора и тяхната гълчава замести успешно трамваите и другите градски шумове. Та от тази гледна точка се оправих. Обаче с пристигането на курортистите възникнаха нови проблеми. Управлението на предприятието, в което работех беше тропосано баш в центъра на стария град. А аз - в една канцелария, дето гледа на две улици. Не стига, че когато отивам на работа, тая пасмина се връща от барове и дискотеки, ами и дамската половина ходи гола из града, е по бански де, ама то все тая. Новите ми колеги, свикнали с тази гледка, се хилеха като гледаха как тичам от прозорец на прозорец и викам”гледай тая с жълтия бански какви ” дини „ мъкне, ауууу, това не е дупе, а съкровище, леле кълките и до сливиците бе, кой ги оправя тия „ ? И това беше до време, само дето се скарахме с началника ми на тая тема, щото като му се гледа, да гледа. Какво само ме ръфа – работата си я вършех прецизно и с лекота. Реших, че е гад. И се оказах прав, защото след два месеца го взеха да работи като инструктор в Общинския комитет на партията..После дойде друг шеф на технолозите, голям пич. Гледахме си заедно през прозорците на воля, докато изпълнявахме служебните си обязаности. Още сме големи приятели.
Лятото мина бързо. То какво му е – гмеж, отвсякъде музика, тропот, веселба. Идваха в къщи много гости – колеги от института, преподаватели, стари приятели, мои и на жена ми,от цяла България, че и от чужбина. В почивните дни с детето на плажа, през седмицата го водеше баба му, стана като шоколадова торта.
И ...Щрак, на петнадесети октомври дръпнаха шалтера. Шалтера на Слънчев бряг. Угасна светлинния гирлянд отсреща, останаха да светят „ Кубан” ,”Бургас” и още два три целогодишни хотела, малко улични лампи и това е. Почти мрак. Отново стана тихо и тъпо. Тъпо, защото покрай лятната олелия не успях да се сближа с никой от колегите си, зает със гостуващите ми приятели. Заживяхме доста скучно. А тихо, защото шумът си отиде с последните разголени гаджета.
На шести ноември се запознах със Заро. Имаше тържествен концерт по случай годишнина от Октомврийската революция и той,заедно с една красавица беще конферансие. Още докато беше на сцената познах, че е на шест водки.По късно, след концерта, когато Зоя ни запозна, се оказа ,че съм сбъркал с една, седем били питиетата. Пихме по едно в Клуба на културните дейци, където Заро беше подредил изложба на свои картини, спазарихме една тайно от жена ми, подарък за Нова година и се разделихме.
Течеше си живота еднообразно, когато един ден Зоя се върна от работа и каза:
-Не се събличай, отиваме в читалището.
-Пак ли има мероприятие,аман вече – раздразнено отговорих. – не отивам никъде.
-Не бе, несебърския театър ще поставя една пиеса, не знам коя, търсят мъж за някаква роля, много персонаж,не им стигали актьорите. Та ако искаш.....
Що пък да не искам. Та нали тъкмо театъра ни бракува. Запознахме се на първата репетиция на една пиеса в драмсъстава на института и няма и година след това се оженихме. Така че имах опит с театъра.И отидохме.
В читалището беше само режисьорката, актриса от Бургаския театър. Тя знаеше, че ще идвам, поразпита ме за театралния ми опит, остана удовлетворена, все пак бях играл даже Скапен и каза, че ще опитаме още сега. Даде ми една папка с текста и в това време другите актьори заидваха. Запознахме се и репетицията започна. Пиесата беше „В полите на Витоша”на Пейо Яворов. Не е моята тематика, но не избирах аз. Прочетох си репликите, явно задоволих изискванията и кастинга приключи. Веднага след това цялата трупа продължи театралните си занимания в отсрещната кръчма.
Всичко беше добре, но това се случи преди Нова година, оказа се последната репетиция за седемдесет и девета и зачаках какво ще се случи нататък.
Следващата година театралните ми изяви започнаха с пътуване до София – наградка на състава. Заминахме, гледахме две постановки – една в Народния театър и една в Младежкия, беше супер, там се наслаждавахме на „ Дундо Марое”с Гинка Станчева и Стефан Мавродиев, страхотия. Освен на постановките, не се видях повече с колегите си в София, защото бях залисан с тукашните ми приятели. На връщане, през целия път със Заро пихме бира във вагон ресторанта и тази течност успя да влее такова приятелство в кръвта ни, че вече тридест и три години то продължава да ври в нея. За това другаруване друг път... Когато се прибрахме вечерта в Несебър, инстинктивно и едновременно завихме наляво, с което се оказахме в познатото ви вече „Черно море” където мушнахме и по няколко ракии. Такива ми ти неша.
Работата в читалището постепенно ставаше сериозна.Събирахме се почти всеки ден. Текста го загладихме на репетициите „на маса”, а и го понаучихме. Предстоеше „мизансцена”. Стана интересно, пиесата оживяваше. Ние с по – малките роли не трябваше да ходим всеки ден, но чудно защо, дори и да не излизахме на сцената, всички отивахме и гледахме как колегите играят.Спомням си, че отдавна, бях гледал един документален филм, как група американски учени изследваха свойствата на морфина, като експериментираха върху себе си. И как бързаха в понеделник да отидат възможно най – рано на работа, докато не разбраха ,че са зависими.Така изглеждахме и ние. Да, изведнъж бях разбрал, че това тук не е обикновено забавление, някакви щения за местна слава и задоволяване на лични амбиции. Това беше магия, наркотик, жажда за култура.Всички живееха с Пиесата, живееха с желанието да я завършим, да я покажем, да зарадваме града. Защото градът чакаше. Непрекъснато ни питаха до къде сме, върви ли, кога е премиерата?
Напредвахме, декорите вече се изработваха, посетихме Бургаския театър, където от богатия му гардероб, все пак това беше „Адриана Будевска” се избраха и премериха костюмите, съответстващи на епохата, облякохме ги и в едно с текста изведнъж се превърнахме в перосонажи от онова време. Беше незабравимо.Дойде фотограф, професионаллист, с триножник, направи ни снимки с костюмите, боже как изглеждахме само! Направих си в дърводелския цех един елегантен бастoн, стrугован, лъскав, и като се гледах в редингота , с брадата и бастoна в ръка направо се заобичах двойно. Като „ млад денди в лондонски костюм”!
Докараха декора, дойде и сценографа, започна да го изографисва, после го монтирахме, едни стаи, едни кабинети. Снимките излязоха във вестник „Слънчев бряг”, многотиражката на комплекса, но всички в Несебър го четяха, излезе информация и по радиоточката, не се смейте, още имаше радиоточки и по бръснарници, магазини, пощи и т.н. беше обявен денят на премиерата. На входа на читалището се сложи табло със снимките от репетиците, отпечатаха се плакати, доста грозни, но големобуквени и се виждаха от далече. Естествено буквите бяха червени.
Репетициите продължаваха, изглаждаха се грапавините, кипеж братя. Като преди Априлското възстание! Дойде осветител, репетейшън с прожектори, следачи, водачи, декори, чиги, ефекти, после и звукооформител,лелееее!!!
Май бяхме готови. Направихме си едно представление пред роднините, само за тях. Харесаха го.Явно всичко беше изпипано. Остана само един проблем. И той се наричаше „сценична треска”.
Но за всичко си има лек и този лек беше предпремиерата в с. Обзор. Пристигнаме, опънахме декорите, облякохме се, суфльорката ни съобщи, че салона е препълнен, това ни мотивира допълнително, канче с вода за късмет, завесата се отвори и колелото се завъртя! Почти безотказно! Страхотната любовна тръпка между Мила Драгоданоглу и Христофоров плени хората в залата, гадните родители инкасираха омразата им., моята роля предизвика присмеха им, финалната трагедия ги разтърси и в очите на женската половина зблестяха сълзи. Завеса и...залата се разтърси от ръкопляскания.Бяхме успели. Харесаха ни, самочувствието ни се напомпа. Поклонихме се, бисираха ни, най вече великолепната Мила и безупречния Христофоров – бяхме меко казано радостни. Събрахме декорите, пийнаме на банкета в наша чест и се прибрахме късно през нощта.
След два дни беше премиерата.
На премиера, като на премиера! Залата пращеше, добре че нямаше шевове, щото щеше да се разпадне. Много народ ви казвам, много. И какво чудно, един път в годината имаше театро, едно повторение евентуално и това е. Вече успокоени играхме като на Бродуей. Блестящо. Финала беше унищожително шумен – толкова аплодисменти не бях чувал от „Дундо Марое” Всички аплодираха своите роднини, близки, приятели, колеги, съученици, любовници...и най - вече великолепните актьори. Бяхме неописуемо развълнувани и ние и нашата публика. Е на това му викали театър...
След една седмица играхме още един път, после още един, поканиха ни в Поморие, нали Яворов е свързан с този град и това е...Нямаше пред кой да играем вече. А то и сезона се задаваше. В морските селища действа закона ”Ден година храни”, всички се юрнаха по курортните си задачи и за театъра се забрави. Само ние, актьорите, като седнехме на по бира проговаряхме по някоя дума.
И така, докато един ден в края на август ни съобщиха, че от едно село, навътре в сушата, ни поканили да изиграем там театрото. Приехме с апломб и седмица след това камиона с декорите и осветлението бяха натоварени, ние също бяхме натоварени, но на един автобус на „Балкантурист” и право за Гълъбец. Нямаше час път и пристигнахме. Местните щяха да разтоварят, имахме четири часа до представлението и със Заро приехме поканата на драйвъра, с когото се познавахме отдавна, да му гостуваме. Чудна къщурка, с един двор ум да ти зайде! Едни лехи – прави,то домати, краставици, лук, абе каквото се сетиш. На лукавия въпрос дали ще пием по една ракия от тази на бай Гюлю, баща му, още по лукаво отговорихме с „ не „ и жълтата амброзия забълбука из гърлата ни. Домати направо от коловете, краставици от врежето, шарена сол и студена водичка от герана и не разбрахме кога издумкахме със Зарето едно кило ракия. Митето, шофьорчето, пи разбра се лимонада. Пробвахме си с колегата актьор дикциите, разбираше ни се всичко, а имаше и още час до началото, купихме си по пътя по десетина „лукчета”, за свежест на дъха и за конспирация и право в театъра. Всичко готово, залата пълна, чакат ни, даже започнахме десет –петнадесет минути по рано. Върви пиесата, ама тя дълга, два часа ,нещо публиката не се кефи, върти се, шуммка, по време на първия антракт още се разбра, че хората са очаквали малко хумор,смях, танци, песни, а не тази мрачна драма. Но продължихме. Вървяхме си дисциплинирано към финала, където аз се появявам да искам ръката на госпожица Драгоданоглу. Влизам.
Ааааа, чакайте ,че забравих да спомена една подробност. Седмица преди представлението си бях обръснал брадата, да може слънцето да ми жарне малко лицето. И Зарето, нали е художник, за да съм в крак с времето ли, под напора на ракийките ли, ама ми нарисува едни мустаци-пичеловки под носа.
Та влизам аз с бастуна и един букет изкуствени рози в ръка и казвам, падайки на колене:
-Госпожице, тези рози, които...
На „които” Мила следва да отвърне с безразличен и леден глас, прекъсвайки ме - „Оставете ги нейде”.
И тя действително каза това, но по следния начин:
- Хахахахахахаха!Оста – хахахахаха – вете ги хахахахаха нейде!
Не разбирах защо в такъв момент тя се рахили така ,при положение сме го репетирали стотици пъти, Потърсих опора в колежката, която играеше майка и, но тя също се беше разхилила, засега беззвучно. Нещо ставаше..И ми проблесна! Брадата ! Нямаше я и явно кьосавата ми физиономия и пичеловките бяха предизвикали тази реакция. Не загубих самообладание и продължих по сценарий, решен да изнеса гафа на плещите си.Публиката притихна ,не разбираше какво става ,но интереса към пиесата се засили внезапно. Всички отговори на моите сериозни реплики бяха еднствено и само смях. Ужасих се и подходих към краткия монолог, който трябваше да изрецитирам на анансцената – „ дядо ми и дядо ви са били братя, а прадядо ни е един!”
Вместо това се чух да изричам:
-Дядо ми и прадядо ми са били братя......
Е откъде чу и как хвна гафа, м..ка и и публика,не разбрах, но последва бурен,всеобщ взрив от смях.На мен ми притъмня. Не по сценарий вече изревах:
-Абе що ли ви не....- не го казах докрая, ама то си беше ясно, кикотът доби размерите на кресчендо – и сред двете актриси и сред публиката. Вече по мизансцен, грабнах розите от масата и си тръгнах, но тъпите телени дръжки се закачиха за дантелената покривка и повличайки я след себе си, събоборих гарафата с вино от масата върху светлосивата рокля на старата Драгоданоглу, която докато влачех покривката врещеше през смях нещо като-„докторе върнете се”, без да забелязва кървавото петно върху роклята си. Мила вече тичаше обезумяла от смях към кулисите, предстоеше трагичната кулминация, където тя трябваше да се хвърли под трамвая, някакъв глас крещеше”Спрете я!”, озвучителя пусна шума на движещия се трамвай, който премазваше нещастно влюбената Мила, а тя „умираше” истерично хилейки се. Публиката беснееше и виеше от смях. Боже, никога няма да си бръсна повече брадата, Завеса.
Няма как. Трябваше да се поклоним. Традиция. Когато завесата се вдигна, аплодисментите ни заляха отвсякъде. Еле пък като се появих аз. Дълго се чудих после, това провал ли беше или триумф?
Едно беше ясно – публиката искаше шоу. И господ или аз,а може би двамата заедно, им го дадохме.