Не помня вече нищо от това,
което ти на тръгване ми каза.
Стърчах като надрусан със трева.
Главата ми бе куха като ваза.
Един педал предложи ми такси.
Мерси! – му изръмжах. Егати гея.
И дълго гледах твоите коси
как разпиля ги вятър след тролея.
Край мен дрънчеше тъпият трамвай.
Две курви ме изгледаха с досада.
И мислех – ако София е Рай,
тогава как живее се във Ада?
Ти каза: – Хайде, нека си вървим!
И болката отляво пак ме парна.
Да, пътищата – всички! – водят в Рим.
Но моите – без тебе – са към Варна.
Наместо в Банишора да стърча,
да слушам как стомахчето ми свири,
разстлах на Же-Пе гарата бохча –
и хапнах хляб и сиренце. С две бири.
А влак за Рим не свирна през нощта.
Сънувах ли те? Тъй и не запомних.
И си нарамих пътя през света –
и тръгнах си от теб – щастлив бездомник.