автор: boliarkabg

Лежеше „болна” вече втори ден. Изигра всички роли - пълен набор, на които беше способна. Припадък, мъка, болест, главоболие. Синът й се въртеше край нея разтревожен и не знаеше с какво да й помогне. Мъжът й се досещаше каква е болеста й, но вече беше свикнал и мълчеше.
Как не, най-после се беше родило бебето. Снаха й взе,че роди в оня дъждовен петък преди два дни момиче. Тичаше със сина си към родилния дом, после часове висиха под прозорците. Сто пъти чукаха на вратата да питат родила ли е. Синът й място не си намираше. Тя също. Имаше вече едно внуче, ама мъжко. Кръстено беше на нея. Тя обаче все се надяваше на женско и пак да е кръстено на нея. Внука й е син на дъщерята, а това внуче ще расте край нея, трябва да носи точно нейното име. Да натрие носа на всички комшийки, колежки, роднини. Не я обичаха много и се радваха на всичките й несполуки. Тоя път тя ще им се надсмее. Знаеше, че синът й точно няма да я изложи. Момиче ли е, ще го кръсти на нея, момче ли е на баща си.
Лека бременност изкара снаха й. Да, ама се забави раждането. Изчакаха, изчакаха и ето след тревогите и съмненията денят беше дошъл. Не обича снаха си. Живеят заедно, добро момиче е, дума напреко вече четири години не й е казала, но пак не я търпи. Дразни я без да знае защо. Разбират се със сина й, не ги е чувала да се карат. Работят заедно, пътуват, все усмихнати и все си чуруликат. Дразни се. Какво толкова й е харесал не разбра. Не е грозна, ама пък кой знае каква не е. Весела е, но пък чудо голямо. Добре се облича, но пък всички се обличат добре. То като има пари за дрехи всеки знае да се облича. Не може да готви - това й харесваше. Винаги когато може го изтъква пред мъжа си и сина си. Снахата и на това не се дразни. Признава си и все хвали нейните манджи. Толкова не може да я търпи, че понякога ей така, без нищо спира да й говори. Тайничко вижда как се измъчва снахата от това и как се притеснява синът й. Мълчи докато мъжът й най-накрая не й скръцне тихо със зъби.
Знаеше си тя, че снахата ще си покаже рогата. Дойде тоя момент. Роди се бебето оня ден, момиче. Радост я обзе. Най-после ще се наслади на победата си. Докато синът й не я попари с думите: „Сега да ви кажа как ще се казва дъщеря ми. Понеже малко закъсняхме с детето, не се знае ще имаме ли второ, решихме каквото и да се роди да го кръстим на татко. Майко, ти имаш вече кръстено едно внуче, нека да има и на татко. Дъщеря ни ще носи името на татко”.
Не чу какво ще е името. Ушите й писнаха. Стомаха й се сви. Злъч се надигна в душата й. Е, знаеше, знаеше си тя. Толкова години вече ето заради това не прие това момиче. Правеше си каквото знае, каквото иска. Никого не зачита, на уважава. Ама и дъщеря й е еднаааа. За какво кръсти сина си на нея? Много й трябваше. Като брат си, същата. Гледаше мъжа и сина си. Единия предчувства какво ще става, другият не подозира и продължава да бръщолеви глуповато усмихнат и щастлив.
Реши да действа. Стана от стола внезапно, с трясък, събори го, изпищя, изви се и падна със затворени очи. Взе да се гърчи, да стене, да охка. Синът й скочи изплашен, мъжът й без да бърза я подхвана. Сложиха я да легне. Дадоха й вода, разтриваха слепоочията й, разкопчаха дрехата й. Тя продължаваше инсценирания си истеричен припадък.
Така два дена вече. Тя лежи, синът й като се прибере от родилния дом се суети около нея, мъжът й отива на работа, връща се. Нищо не й казва, но тя вижда дълбокото неодобрение в очите му и това още повече я вбесява. Единият си трае, другият глупав, слуша прищявките на жена си. Нали тя ще помага да гледат това дете, нали от нея ще искат помощ. На всичкото отгоре няма да го кръстят на нея, момиченцето. Реши: няма да говори на снахата и няма да даде пеленките и дрешките за изписването, които тя лично е купила. Да ги види тогава.
Преди час синът й дойде при нея, седна и каза: „Майко, благодарен съм ти за всичко в тоя живот.”- Сърцето й запърха радостно: победила е. - „ Мислих два дни и реших. Ти знаеш, ние се опитваме вече четири години да станем родители. Най-после това се случи. Няма по-щастлив ден за мене от този. В този ден ти не пожела да се радваш на моето щастие. Ти ми подари два много тежки дни в най-радостния момент от живота ми. Затова искам да ти кажа. Не отстъпвам от решението си. Дъщеря ни ще носи името на татко, на дядо си. Това е и това остава.” Стана и излезе.
Познаваше сина си тя. Беше добър, уважителен и отстъпчив, но беше справедлив. Щом не се трогна от „болестта и нещастието й” няма да върне назад. Сега лежи и се чуди как да „оздравява”. Ей го още два дена и ще донесат бебето от родилния дом. Ще дойдат сватовете, кръстниците. Трябва да става, да не се излага пред хората и да не заподозрат нещо. Не, не за друго, ами ще съжаляват снахата, че има такава свекърва, а тя не заслужава това. Ами ще става полека лека, ще става да пригласи къщата, всичко да е наред. Остава наказанието да не дава пелените и дрешките за изписването. Синът й да си бере грижите. Да го види като знае много. За снахата наказанието ще бъде по-дълго. Ще я мори всеки ден, няма да й говори, няма да й помага, ще я оставя да си блъска главата с бебето, да види лесно ли е. Да види как се гледа дете, как се става майка
Тези решения я изпълниха с радост и надежда. Стана, поогледа се, видя,че не всичко е изгубено за нея и бодро хукна да изпълнява взетите решения. Беше й радостно на душата. Пак успя. Не напълно, но поне донякъде. Все е нещо. Има време занапред. Ще им покаже тя на тях. Ще разберат как трябва да се уважава майка и свекърва, и ще съжаляват дълбоко.


Стара случка, отпреди почти 40 години, която вероятно се преповтаря често и до ден днешен по света.

Милка Маркова