автор: kasiana

(Из „Преди да ме клъвне петелът”)

          Баба все ми казваше, че в сбъркано време, място и ден съм се родила. Някога, такива като мене, появили се на бял свят на 29 февруари, веднага били отделяни от близките им. Отнасяли ги в светилища и ги оставяли там, за да бъдат посвещавани от учени мъже или жени в хилядолетните знания на човечеството.
За да открият в уединение своето духовно призвание…Древните жреци знаели това, но след въвеждането на Християнството, като официална религия, изчезнали много езически учения и практики.

          И се тюхкаше милата ми баба, когато останехме насаме, какво да ме прави такава, невписваща се в представите ù за дете…Щото другите бебета оревавали орталъка, пък аз съм се усмихвала загадъчно и гласчето ми едва се чувало…По едно време даже се притеснила да не се окажа няма като порасна…Но най-щурото нещо, което ù хрумнало да направи с мен, докато мама била лехуса*, било да пристегне главата ми с две хасени ленти след първото ми къпане. Решила да ме оразличи от останалите деца, защото така правели египтяните и прабългарите с главите на знатните бебета…Че какво общо има едно селско дете, като мен, с нечии знатни бебета? Бива ли само защото съм се родила на високосен ден, да ми деформира черепа и да ме прави за смях пред хората тази щура жена?! И после, що съм била такава… Добре, че мама възроптала и свалила лентите, още на третия ден…И Слава Богу, щото днес главата ми щеше да прилича на сплескан пъпеш… И с какво щях да скривам сетне това безобразие? С кепреш* или с пшент* ? Представям си какъв кикот щях да предизвиквам у децата, и не само у тях, с такава изчанчена глава…Цирк!

          Баба обаче трябва да е поназнайвала нещо за този прабългарски ритуал. Не случайно при археологическите разкопки през 1975-1978 година, под ръководството на Димитър Станчев, в землището на Табачка бе открит древен некропол от девети-десети век…И при 30 % от трупополаганията има изкуствена деформация на черепите – неоспорим белег за присъствието на Аспарухови българи в тази част от Поломието. Все нещо трябва да е останало за тях в паметта на хората, живели отпосле тук, щом баба ми се е решила да ме омаскари с техните прийоми* за постигане на съвършенство…

          Не по-малко комично е и избирането на име за невръстната ми особа, което се превърнало в истинско прение между бабичките в рода. Ако бяха погледнали само в някое църковно календарче - да видят, че на 29 февруари е записан Преподобни Йоан Касиан Римлянин, нямаше толкова да се напъват…Без да знаят за него, били на път да ме кръстят Йоана – на дядо ми Иван. Той обаче упорито отказал, защото не искал момиче да носи името му…После решили да бъда Рада – много съм приличала на една дядова сестра. Но декласирали и това име, защото била покойница…Отхвълили и Мяна – името на старата кръстница… По някое време им хрумнало да ме кръстят Пейка – на мамината баба по бащина линия. С надеждата да стана песнопойка като нея. Но òвреме се сафирясали*, че Пейка може да се тълкува и като скамейка…И да ми се присмива цяло българско… За Касиана изобщо не им минало през ума, защото не били чували нищо за Преподобния Касиан…Нали и той веднъж на четири години си чува името в църквата, отде да знаят…Всички очаквали да се родя през март и мислили да ме кръстят според пола – Иван(на дядо), ако съм момче, и Марта, ако съм момиче(на всеизвестната Баба Марта)…
          Обаче аз, докато бях в ефирното пространство, се изпренадеях от чакане и ги изненадах, вмъквайки се ненадейно една седмица по-рано в крехкото си телце, неподозиращо горкото какви номера ще му играя отпосле…

          Накацалите до главата ми бабички най-сетне решиха - да ме нарекат Пенка – по името на акушерката…
          Това на секундата вкисна мозъка ми и съвсем онемях. Дори аурата ми позеленя от мъка.И когато на втората седмица от раждането ми баба и кръстницата ме отнесоха в църквата при отчето и то започна да пее „Кръщается рабиня Божия Пенка…”, аз, която кротувах възпитано до този момент, така зейнах да рева, че попът се сащиса… Нека! Защото никой не помисли как ще се чувствам аз с това име, което присъства във всяко второ умотворение на хахавите родни вицаджии. Не че Марийките умират от кеф по същия повод…Но те поне се утешават, с мисълта, че тяхна закрилница е Божията Майка…А Пенките разчитат на Свети Петър. На онзи Петър, който три пъти се отрекъл от Иисус!
          Какъв закрилник може да ми бъде този, който ял и пил от трапезата на Господ и после от страх казал, че не Го познава?
          Ключарят му с ключар вместо да ме предупреди, че горкото шиле бере душа, докато аз гонех пеперудите край Лома, навярно е вземал през това време рушвет от някоя небогоугодна душа, за да я пусне гратис в Рая…

          И сега пиша-бриша да докарам що-годе свястна „пледоария”, за да разкрия най-сетне истината за случилото се и да докажа невинността си…


          Останала насаме със себе си, облегната на геранилото на пресъхналия кладенец след възнесението на шùлето, отново бях част от природата - далече от примамливия, но нереален свят на книгите, в който живеех…Баба често казваше: „Който седи на място, е рогозка, който се движи, е река”. Но в този момент се усъмних в правотата на древната мъдрост, защото докато седях на рогозката, шùлето беше живо, а като хукнах след пеперудите, не станах река…Или може би станах, но не като ония реки – спокойни и живителни, а помитаща всичко по пътя си водна маса. Такава река ли исках да бъда?

          Вероятно Кундалини* се бе пробудила в мене за инициация*. Крайно време беше да порасна и от света на куклите и фантазиите да прескоча в истинския живот.


          Нещо прошумоля в тревата. Огледах се, но не видях нищо. Само лекият ветрец се разлистваше и с хиляди ефирни пръсти докосваше треви, храсти и дървеса….
          Шумулкането обаче се повтори и не след дълго едно приглушено „туп” се чу откъм дъното на герана. Не видях нито камък, нито птичка да прелита над главата ми. Дали пък духът на шùлето не ме преследваше! Ами ако е вампирясало и ми отмъщава! Май трябваше да си плюя на петите и да бягам от това място, за което бабичките разказваха страхотии…
          Вместо да сторя това, аз си плюх в пазвата и погледнах към Слънцето, което в ония години ми беше единственият Бог. То ми намигна многозначително през маранята. Не разбрах присмива ли ми се, или ми дава кураж да погледна в герана? Това беше абсурд! Ужас! Как така ще надничам в свърталище на караконджоли*?! Но си спомних думите на баба, че те вилнеят само до полунощ. А сега беше ден и то слънчасал от жега, затова полека-лека се успокоих и погледнах в кладенеца.

          Той беше широк около метър и три пъти по-дълбок. В две от срещуположните му заоблени страни имаше издадени навътре камъни, които се спускаха тук-там към дъното. В първия миг очите ми не различиха нищо. Но вглеждайки се по-внимателно, видях, че дъното е покрито с чакъл, а върху него - един таралеж…Сърчицето ми затупка ускорено…

          Заразсъждавах трескаво. Шùлето не можех вече да съживя, но трябваше да спася таралежа! Той вероятно бе паднал в кладенеца през някоя от дупките, зеещи в геранилото. Бях се катерила по дървета и скали, бях влизала в някои от пещерите около махалата, но винаги с други деца. А сега бях сама. И как да извадя този таралеж, как да го хвана, къде да го сложа, за да не ме убоде, докато се изкачвам нагоре с него? Нали ръцете ми бяха нужни да се прихващам за издатините?

          Изтичах бързо вкъщи, взех една вехта бабина забрадка и хукнах обратно към герана. Вързах двата ù края на кръста си, другите два временно пъхнах в джобчетата на рокличката и полека-лека заслизах към дъното на кладенеца. За кураж си представях, че издадените камъни, по които последователно стъпвах с крака и се прихващах с ръце, са клони на дърво и така неусетно стигнах до таралежа. Той не шавна. Обаче дишаше… Клекнах, извадих от джобчетата свободните краища на шамията, подпъхнах ги леко под животинчето, след което вързах и тях на кръста си и започнах да се изкачвам…
          Прехвърлих се през геранилото и уморена седнах до него. Развързах шамията и сложих таралежа на тревата. Той едва дишаше. Помислих си, че може би е жаден, прибрах го отново в забрадката и се затичах към реката. Минах през бента и оставих животинчето до една плитчинка…Напръсках го с вода и то полека-лека започна да идва на себе си. Изправи се на малките си крачета и жадно започна да пие вода от реката…Гледах го и благодарях на Слънцето, че ми помогна да сторя това добро…

          Наблизо имаше къпинак. От сутринта не бях слагала нищо в устата си и усещах глад. Изчаках таралежчето да утоли жаждата си и се отправих към пълния с ароматни плодчета храст. Животинчето ме последва. И докато аз си похапвах сочни къпини, то се мушна в храстите между камънаците и повече не го видях…
          Бях толкова изтощена от вълнение, че легнах върху близката скала. И неусетно съм заспала…

          Не знам колко време е минало, но се събудих от някакво бучене…На отсрещния бряг дядо махаше с ръце и викаше да тичам към моста, който бе на километър и нещо от бента… Вгледах се в реката – нивото ù се бе вдигнало…Значи прииждаше!...
          Хукнах в указаната посока, а дядо, яхнал Алчо, препусна по пътя от другата страна на Лома, за да ме пресрещне…
          Тичах толкова бързо, че изпод петите ми се вдигаше пушилка…

          В момента, в който дядо ме грабна и сложи да седна пред него на коня, на стотина метра зад нас една висока вълна се устреми напред... Дядо пришпори коня в кариер и прелетяхме като вихър по моста.

          Миг след това водата го отнесе…

          Малко преди да се приберем вкъщи, слязохме от коня, дядо ме погледна сериозно и каза:
          - Ха сега ми разкажи каква попара си дробила, докато с баба ти бяхме на лозето.

          Колкото и строго да изглеждаше лицето на дядо, то винаги излъчваше доброта. Пъстрите му очи, двете ъгълчета на устните, трапчинките на бузите и брадата грееха с топла усмивка. Този красив, петдесет и седемгодишен мъж бе въплъщение на поговорката: „Голямата река тече спокойно, умният човек не повишава глас”. Когато говореше, сякаш изпяваше думите с копринено нежни тонове...

          И сега ме гледаше спокойно, и кротко очакваше отговора ми.

          Седнахме на един камък встрани от пътя, далече от бучащата река и аз хъката-мъката, през сълзи му разказах Одисеята си през изминалия ден…Милият дядо, трябва да е усетил колко много съжалявам, че не опазих шилето, затова като свърших разказа си, спокойно каза:
          - Книгите са хубаво нещо, чедо, но само с тях няма да преживееш. Вярно – появят
ли се звездите, украсяват небето, появят ли се знанията – украсяват ума. Но знанията се придобиват не само с четене на книги, а и чрез общуване с другите човеци, с цялата природа…
          Въздъхна дълбоко и след малко продължи с една от любимите си древни мъдрости: „Невидима е следата на птицата във въздуха и на рибата във водата. Такъв е и пътят на добродетелните”.
          И допълни:
          - Може би пък волята на Господ е била чрез смъртта на шилето да провокира у теб добродетелта…И затова не си се побояла да спасиш таралежа…

          Станахме от камъка, дядо сложи ръка на рамото ми, поведе Алчо и тръгнахме към дома.
          - А за шилето не се тревожи – спря се той – баба ти сигурно вече го е сложила във фурната. От седмица ме врънкаше, че ù се яде шùлешко.


          Милите баба и дядо! Те ми бяха простили още преди да им се изповядам за сторената беля…
          И ми дадоха първия голям урок по великодушие.


------- ------- ------- ------- ------- ------- ------- ------- ------- -------

*лехуса: родилка до 40-я ден от раждането на дете.
*кепреш: древно египетско украшение на главата на фараона. Нарича се още синя корона или корона на войната.

*пшент:комбинация между Червената корона на Долен Египет и Бялата корона на Горен Египет. Символизира могъществото и властта на фараоните над целия Египет.

*прийом: начин на действие; похват, метод, способ

*сафирясвам се: съвземам се, усещам се, осъзнавам се

*инициация: тайно посвещаване

*караконджол:фолклорно създание, което плашело и вредяло на хората

*Кундалини: силата на чистото желание в нас, успокояваща духовна майчина енергия, която се намира в латентно състояние в сакралната кост, в основата на гръбначния стълб. Събуждането и издигането на Кундалини пo Централния енергиен канал се нарича Себереализация.

ЕВКАЛИПТОВА ГОРА