автор: mamontovo_dyrvo

Това се случи с мен. От веселбата, та право в болницата. От сватбата на Ламби – в Пирогов. Не, не бях препил. Кризата, явно сърдечна, ме сграбчи по време на една командировка в Камено, в цеха за струговани сувенири. С колегата пишехме отраслова нормала за ново изделие, аз се разхождах и му диктувах, когато ...
Нещо започна неумолимо да ме стяга от към стомаха, болка остра,силна като при схващане на крак, при това бягаща нагоре, нагоре към средата на гърдите.Страх замъгли съзнанието ми, ръката ми изтръпна и едва успях да промълвя:
-Стефане, дай малко ракия!
-Чакай да свършим, пък ще пийнем, много ми е хубава ракията и мезе имам -отговори Ченгелиев, но аз изкрещях - давай, сърцето ми, става нещо ... Бързо надигнах шишето и отпих две здрави глътки.Така пише и в Пироговската епикриза ”пристъпа е купиран след изпиването на няколко глътки ракия”.И вярно ме отпусна.Това с ракията го знаех отдавна, говореше се че един приятел, доста по-възрастен от мен, получил инфаркт,защото келнера му донесъл гроздовата късно.
Отпусна ме, ама си ми беше зле.. В Камено, малко градче зад Нефтохима в Бургас, имаше голям захарен завод, с много работници, респективно с лекар, на който разказах какво се случи.Той постави бързо диагноза „сърдечна невроза” и каза , че на 29 години инфаркти не стават, да съм спокоен.И хванах пътя за Несебър.
Хванах го, ама не минава ..Не ми се пие, не ми се яде, мани, но и не ми се пуши...А това вече си беше лош признак...По две цигари на ден, преко сили..Ужас! И не отивам на лекар. Изкарах така до края на седмицата. В събота имаше фестивал на самодейни сатирични групи в Бургас, изиграх си ролите на сцената, не дочаках резултатите от конкурса , полегнах у един приятел бургазлия до вечерта и с нощния влак, та в София, сутринта направо на сватбата на Ламби и Светла.
Подписаха, и хайде в кръчмата, зад Заимовата градинка.Но мен не ме бива и това е. Донесоха ми едно малко уиски, изпих го, но....не минава. Сватба не сватба – с едно такси право в Пирогов.За застраховка, да потвърдят специалистите, че при 29 годишните инфаркти няма.Няма, ама при специалиста от захарния завод. При тия от Пирогов имало. На кардиограмата го пишело И хоп, една инвалидна количка и по разни кабинети – кръв, урина, рентген. Бута ме един хилав санитар, аз сто и косур кила, съжалих го, викам му да стана бе, човек, така и така сам дойдох. Той клати отрицателно глава, чакаме резултати, снимки. И обратно при специалиста. Млад доктор, вдъхна ми доверие обаче в това беше лошото, защото като разчете резултатите от кръвта потвърди диагнозта – инфаркт.Ензимите били високи. Опааа! Живота си отиваше, на 29 години с инфаркт на миокарда. Замъглиха ми се очите, помолих за телефон, съобщих на мама и тате и те докато дойдат, аз вече бях в реанимацията със забучена във вените система. Реанимацията представляваше стая без прозорци,осветяваше се през някакви отвори явно от друго помещение и от няколко мижави луминисцентни тръби. Бяхме четирима, трима се разхождат, а аз вързан за системата и с абсолютна забрана от дежурния лекар да ставам..Тартор на стаята беше един як мъж, бай Иван, много къдрав, като Джими Хендрикс, ама бял и по-дърт, разхожда се, не сяда, влиза, излиза, сина му на свиждане му беше, дрехи за изписване му донесе, хили се, разказва вицове, само аз не се смея,.Оставаше и да се смея.Малка работа ли ей, млад зелен, с инфаркт, лежа неподвижно. И ми се спи, страшно ми се спи.После разбрах, че в системата имало успокоителни.Последното,което чух преди да заспя, беше смеха от поредния виц на Джими Хендрикс.
И се събудих когато...когато....Точно когато бай Иван умираше. Умираше бе! Господи! Лекарят безуспешно се опитваше с онзи гаден електрошоков апарат да го върне обратно в играта, гръдният му кош подскачаше необуздано и диво, стремейски се да докопа отлитащата си душа, сестрата притискаше напразно кислородната маска към моравото му лице,.а санитарката извърташе главата ми към стената за да не гледам . Другите двама не бяха в стаята. Но аз като хипнотизиран връщах погледа си към умиращия и не можех да повярвам , че това се случва пред мен. Среща със смъртта и това не беше филм, отказах да повярвам дори когато къдравата линия на живота изведнъж се изправи, зелена, равна и оня пронизителен,пищящ звук...До гласа на лекаря:- Час на смъртта....
Ужасът ме изпълваше...Съзнанието ми съпоставяше енергичния, смеещ се, пред изписване веселяк и неподвижния,вече недишащ човек, вперил невиждащ поглед в тавана. На него му разрешаваха да става, а на мен не...Той се движеше и умря. А аз? Сигурно ми оетава малко...О, боже! Тези мисли паникьосано препускаха из мозъка ми и явно това се беше отразило на погледа ми, защото дежурния лекар схвана ситуацията, бързо ми постави някаква инжекция и започна да ми обяснява, че Иван бил на седмдесет и седем години, тук бил заради петия си инфаркт, сърцето му било напълно изхабено, да не съм се притеснявал, моя инфаркт бил миниатюрен....Абе...С две думи сдобих се с една дълготрайна страхова невроза, от която ...За нея после.На сутринта ме преместиха в друга стая, с прозорци, светла и просторна, с по леки случаи.Страхът обаче не ме напусна.Остана и когато шефът на реанимацията на седмия ден ми честити нещо на визитацията.Казах му , че рожденния ми ден е през лятото, но той се засмя, че поводът е по-добър.
-Честитоооо, нямаш инфаркт, силен спазъм е било но „Т”- вълните се позитивираха, няма некроза! Силно сърце имаш, издържало е на напъна.
Не повярвах, но едно топло,сякаш се бях напикал чувство ме заля, Бях здрав и го казах на глас.
-Е, здрав никога няма да бъдеш, но при разумен живот ще си още дълго жив, внимавай, червената лампичка вече е светнала при теб, рано, но такъв ти бил късмета – и доцент Цеков отиде при следващия пациент.
Това е. Кончината ми се отложи, самочувствието ми се вдигна, за разумния живот щях да мисля като ме изпишат.Само не знаех, че дотогава ще изтече много пясък.. Защото...новина, новина , но на мен си ми беше зле, направо лошо и не помагаха никакви хапчета и системи.Свалиха ме в отделението – не и не.Ръка изтръпва, гърди ме стягат, нощно време инфаркти сънувам, едната ми ръка побелява..Хайде пак горе в реанимацията, после долу.....Невролог ме гледа, страхова невроза било, нищо страшно нямало, предписа илачи...но не помагат, сънувам си инфаркти, събуждам се, заливам си тиквата с вода за да мога да се осаферя.. И така –един месец.Аз, който пиех литър ракия и не ми личеше/много де/ се бях превърнал в парцал Нито можех да се стегна, нито можех да се позная.
Дойде време да ме изписват.То, изписването беше доста условно.В смисъл, че представляваше преместване от „Пирогов” в един санаториум със звучното име „Република”, който се намираше в Банкя. Банкя,ми обясниха, бил центъра на кардиологичното здраве в света. Не напразно бай Тошо си беше направил резиденция там и живееше в нея. Няколко пъти по – късно ми се случи, като се разхождахме из града, да ни маха от бронирания мерцедес – „ народен човек”,мамка му...Значи , линейката ни докара, една шепа хора право в „ центъра на просветата” Имало там някакво въздушно течение, което идвало от нам къде си ,пък се съчетавало с нам какво си....Та за това било лековито място, дрън, дрън, защото на мен не ми беше никак добре. Пристигнах унил и намусен, а както по – късно ми разказаха и блед като измита култивирана печурка.Настаниха ме на четвъртия етаж, добре, че в сградата строена преди хиляда и деветстотната година имаше асансьор Някак бяха успели да го пригодят. Шляпа, шляпа, по гредореда, придружен от един дърт систър в бяла премяна, та право в стаята. Триместна, тъмна, гледаща към кофите за боклук стая, напълно отговаряща на душевното ми състояние.
И с двама поне седемдесет и пет годишни съквартиранти. Седемдест и пет, ама не като мен бледи и намръщени, ами румени и ухилени до ушите. Радушно ме посрещнаха, зарадвани , че идва млад човек, единия, бай Стан от село Златия, влашко село, за пръв път го чувах, скочи и ми целуна ръка.
- Добър ден отче – рече и аз се ококорих, ама се сетих за черната си и дълга брада и схванах за какво става въпрос.Не ме будалкаше. Взел ме беше за поп в пижама, Другия се разхили, поздрави ме и му обясни, че съм си просто брадатко. Разсмяхме се, казах си и аз името и се опънах на кревата след като си наредих багажа криво ляво в древното гардеробче. Другия се казваше Димитър, бай Митко каза да му викам Беше ми нещо неприятен, един такъв гнусен поглед имаше. После се оказа , че съм прав, като започна да се хвали как е топил разни колеги дето според него били против социализма. Може и да се хвалеше само, но това не го правеше по – малко неприятен. Опитваше се да се прави на КДС-ар малко, ненормалник. Веднага се похвали, че е спал със седемдест и осем жени, и размаха едно оръфано , тефтерче.Имената, възрастта, всичко. Не помня за номера на обувките само. И да беше вярно, кога ли е било, в неолита ли...Бай Стан беше по-готин, говореше с почти румънско произношение или така ми се струваше, беше роден в Медковец, Михайловградско.. Немедлено, на шега го попитах познава ли поп Андрей, оня, от Септемврийското възстание. Ама шега нямаше. Заедно били ергенували, пияндурник бил, буен.Гледах занемял – та той е бил на дваресет и една година през двадесет и трета. Че и участвал във въстанието,мани ,мани – с революционер и ченге в една стая, майтап голям. Хайде друм, че много внимание им отделих, не ми стигаха моите си здравословни проблеми, ами и те ми струпаха на главата и техните.
А на мен си ми беше все кофти, стягаха ме гърдите , слабо но...неприятно и почти целодневно.Настроението ми беше под нулата, тръгнах на разни рехабилитационни упражнения, вдигахме там крака, ръце, карахме „колело” от легнало положение, бе дивотии разни. Имаше две мацки, дето ловяха окото,но само подсъзнателно го регистрирах като факт.Не бях добре и това е. Разхождаха ни до една градинка, на сто метра от санаториума, ама на мен все свят ми се виеше, първият път рехабилитаторката ме прибра държейки ме под ръка.Въпреки всичко, леко полеко получих увереност и костенуркската изминавах все по – големи разстояния. Правеха ми и разни студени хвойнови бани за неврозата, тъпчеха ме с максимални дози лекарства, но неразположението ми оставаше. В стола се хранех на една маса с един Ицо, от Борово, Русенско, симпатяга, със сменена май митрална клапа, не знам , ще ви излъжа. В супер настроение ме подканваше да изведем ония мацки на разходка до „Баба Яга”, за една бърза горска терапия. Само до терапия ми беше. А „Баба Яга” беше един хълм пълен с някакви пътеки на здравето с различна трудност, Не бях ходил. И хич и не ми се ходеше. Все пак Ицо ме запозна с двете мацета - Ганка и Елена. Първата ,дребна, руса,синеока,ама едно сиво – синьо око, дълбоко някак си. Елена беше тъмнокоса, с хубави устни. Нямаше как да не отбележа едрите им бостани, обаче - толкова. Запознах се и следвашите две седмици само се поздравявахме, като аз просто кимах. Ицо се сучеше около тях, ама не можеше да ги раздели и да излезе само с Ганка, на нея беше хвърлил око.
Така си минаваше времето – упражнения, вани, разходки, три хранения на ден, и те ми бяха безразлични, някой път телевизия, то и какво да гледаш, ЦСКА ако играеше. Скука и безздравие,така му виках.Лошото беше, че губех вяра..Да, това хич не ми харесваше. Сънувах си инфарктите, и малкото пръстче на крака да ме заболеше, гледах да се консултирам с лекуващия лкар може ли да е от сърцето.
Докато.....
Докато една прекрасна,ведра, слънчева сутрин се събудих с мощна ерекция! Това не ми се беше случвало поне петдест дни. Не вярвах на усещането си и тайно от дъртаците надникнах под одеалото.За малко да изкрешя! Стърчеше бе – като Айфеловата кула, е малко по - малка де...Стана ми едно ведро, радостно, слънцето се превърна в най добрия ми приятел, едва не разцелувах дъртофелниците Не бързах да ида до банята, да не би чудото да свърши. И помислите ми бяха в унисон с вълшебството! Па станах и уж случайно направих един тур за овации из стаята,Тефтерче,а? На ти тефтерче! Само дето не го размахах...Хехехехехе! Отидох, доредих се до душа на общата баня, социализъм брате, един душ на близо сто души, ама хич не ми дремеше, зарязах анцуга с който се мотаех из вилаета и си обух светло сините „БЛУ ДЖИНС”, аз си им виках така. Имах една риза, ярко чеервена, с готини джобове, на „ Биляна „,Петрич, износ за Австрия, китайските кецови и рано рано се изсипах в една бръснарница. Подстрига ми брадата една мургавелка и бързо в стола. Защото, забележете - бях гладен.Истинските мъже са гладни! Не си плеснах бузите за освежаване, защото от само себе си или от отражението на ризата те бяха придобили здрав цвят.
-Здравейте, гаджета – галантно поздравих двете хубавици аз и докато се усетят получиха по един целофан по бузите, при което щяха да си изпуснат чашите с чая. – как спахте, дано да е добре, щото какво ви е замислил бате ви...
Пилетата бързо се окопитиха, разхилиха се и обявиха, че нищо не може да ги уплаши. Към нас вече бързаше Ицо, забелязал еротичния блясък в очите ми и директно покани фустите да пием по едно уиски довечера в ресторанта на Балкантурист. Нали не си мислите ,че кифлите отказаха?
Денят мина бързо, по познатата програма, само дето не отидохме на вечеря, защото Ицо обяви, че пиенето на усиски се превръща във вечеря с уиски. И в кардиологичен тръст се озовахме в кръчмата. Не бях пил алкохол толкова време,колкото не бях получавал и ерекция или малко по - малко. Обаче живота бил хубав! Уиски, вярно малечко, но пък Джони, на дванадесет години и два сексуални обекта на два пъти и половина повече от него,плюс сутрешната ерекция – е по хубаво нещо – направо здраве му кажи!
Бях недостижим в лафовете си, нямаше непозната тема за мен. Гаджетата се хихикаха доволно, ние с Ицето също, хапнахме на бързо и тръгнахме на разодка, на опипване на почвата, демек. В полумрака не се случи нищо, като падна мрака също. Нещо бях поизгубил самочувствие, май. Прибрахме се, Ицо и Ганка останаха на двора, видяха някакви познати, а ние с Ленчето се качихме в асансьора. И първата ни караница се случи именно в него.
-Ти ухажваш ли ме, или и ти си залетял по тази Ганка, какво и е толкова, аааа? Един път не ме погали, един път не ми направи комплимент.
Стъписах се!
-Откога те гледам и когато излязохме, ти, какво- нищо!- почти съскаше Елена.
Можах само да я целуна набързо, защото асансьора пристигна на техния етаж, но това стигна,за да я убеди в сериозните ми намерения, Защото те си бяха такива – сериозни, още от сутринта,. В коридора се целунахме пак, „ ескалатора”потегли нагоре, както сутринта, Ленчето отбеляза този факта с доволна усмивка и се разделихме, защото визитацията започваше.
Тръгнах си „с гол в ръката нож” и...пак ми стана лошо, лявата ми ръка побеля, едва се прибрах. Баси любовника, ще взема да пукна върху нея, като Вазов. Бързо ми мина, казах на дежурния, той беше моя лекуващ, който се ухили и ми напомни за неврозата,
Почти не спах, съзнанието ми беше еротично настроено като пубертет след първия си порно филм и така докато съмне. Беше неделя, нямаше упражнения и аз затичах след закуска в стаята на гаджетата, Ганка си простираше бикините, а Ели се беше излегнала напряко на леглото. Пуснах някакъв лаф, за сините бикини и сините очи, Елена ме погледна предупредително, вдигна си нощницата, показа своите и каза:- тук ще гледаш!
Този ден не се случи нищо. На кифлите им дойдоха на свиждане роднини, на Ганка и мъжа и. На мен също, мама, тате и сестра ми. Стояха до вечерта, беше приятно, разхождахме се, пихме по едно малко уиски, но моята мисъл беше другаде.
Родителите ми живееха в квартал „ Люлин”, на пет спирки с автобус номер четиридест и две, тръгващ от Банкя. Те, като всички нормални хора ходеха на работа. Елена трябваше да направи едно изследване в поликлиниката и си определихме среща в дома на мама и тате, в десет сутринта. Блока беше лесен за намиране, защото въпросния автобус спираше точно пред него. Аз отидох по – рано, сложих нови чаршафи, калъфки, теглих един душ и се заразхождах по хавлия. Взех обезопасителни мерки – не,не презервативи, защото при социализма откъде ти СПИН , той си върлувал отатък желязната завеса..А кардиологични – наредих на нощното шкафче разни видове лекарства – нитроглицерин, за съдоразширяване, валидол за не знам какво си, прениламин, валериан,глог и мента, нитролонг, един автоматичен апарат за кръвно, и зачаках нетърпеливо. Пеперуди играеха в стомаха ми и търпението ми се изчерпваше, Тя дойде в десет без петнадесет, задъхана от препупускането. От антрето я зацелувах диво и тя диво отвръщаше. Помоли за хавлия и влезе бързо в банята, като остави вратата открехната. Старият воайор зае позиция и за сетен път се убедих, че хубавите женски гърди, покрити с капчици вода, щръкнали в различни посоки могат да те докарат до идея за брутално изнасилване!
Отказах се, защото се сетих, че тези хубости са тук заради мен. Тя излезе увита в голямата бяла хавлия и свенливо ме погледна. Не изчаках да изсъхне, просто я проснах на леглото. Треперех от желание, но и малко бях уплашен, сами, без лекар наблизо. Доцента Цеков беше разяснил, че може секс, но с жена ти или нещо познато, щото ” новото” си е направо олимпийска надпревара...И се зацелувахме трескаво, всички атрибути сработиха, и...ами започнахме!
На петата минута...На петата минута спрях.Челото ми пулсираше.
-Да си премерим пулса,а? –казах аз и тя кимна утвърдително, докато гледах белега от сърдечна операция между гърдите и.
-Иииииии!- вдъхванахме „и”-то едновременно - 140 .....150 !!!!
Подадох и валидол, аз взех нитроглицерин , напъхахме ги под езиците си, проснахме се по гръб, аз с Айфелова кула нагоре, тя със зърна като грозде „Афузали”и зачакахме пулсът ни да спадне. Мила ,родна , картинка. Да ни завиди човек! След 5 минути при пулс 70, респективно 80 и при ненамаляло желание, сексуалната пародия продължи.До след нови пет минути. Тогава си премерихме и кръвното, като моето се оказа 160/100, а нейното беше по-нормално. Пак хапчета под езика, пак страх в очите, пак ново начало...Пустия страх беше изградил стена, в която Негово величество нагонът се блъскаше безпомнощно, отслабваше при медицинските ни мероприятия и се засилваше отново след нормализацията на параметрите ни! Бяхме се превърнали в някакви идиотски герои от медицински анекдот, жалки и безпомощни.
Но нагонът се оказа упорито нещо – блъскаше страха така ожесточено,че изведнъж се чух да казвам някъде отстрани, надвесен над красивата и разтворена същност:
-Слушай, на тебе пука ли ти дали ще умрем?
Това не беше вече въпрос, защото лявата ми ръка помете всички шишенца с все кръвномера от нощното шкафче право на килима.
И въздухът запращя от сексулното електричетво, което излъчвахме, и атмосферата се нажежи до бяло и се изпълни с невиждана сладост, и таблата на леглото тракаше ритмично по стената, като колелата на мощен локомотив, който ни измъкваше със страшната си сила от тъмата на тунела и ни понасяше към зеления простор на живота, към синевата на радостта, към безбрежието на щастието! И писъците и, наподобяващи щастливите звуци на локомотивни свирки се носеха в ефира и отекваха в съзнанието ни като една ОДА ЗА РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА!
Прибрахме се вечерта чак за визитацията. На другата вечер закъсняхме за нея.
И така докато ни изписаха. Нея я изписаха щастлива. А мен..Мен ме изписаха без страхова невроза.
И истински ЖИВ!