автор: albicia

Полудяла от младост нахална под мене тревата
ми диктуваше римите, боса прелитах над тях,
с ручей пролетен пях и копнежа за обич изплаках,
в юлски страсти се къпах, на август в пожара изтлях.

Но октомври с дъжда си стоварва камшици студени
и обрулва ми думите повей с гласа на кавал:
половината ден като в сън изтопурква край мене
и стиха ми съвсем непредвидено капе презрял.

Натежало от грешки, тръпчиво е късното вино,
а вкусът му същинска отрова – не билка пелин.
Как за обич да пиша – до пясък небето се срина,
стъпалата се ронят под мен и ухае на дим...