автор: Albatros

Въшлив клошар – докопал влажен фас –
на спирката денят ми се изнизва.
Ей тъй – без теб – из Варна скитам аз,
надянал листопада, вместо риза.
В съня ми скърцат тръшнати врати.
Затворени прозорци в мен немеят.
Угасвам във вселенски самоти –
над мен блещука само полилеят.
Друг някой в мен подрежда ти звезди.
Рай ми се чинят Аушвиц, Освиенцим.
Зажеглен в жегли, впримчен във юзди –
разкъртвам си зловещите кепенци.
Ако решиш да туриш катинар
на миналото с мене, аз ще лудна.
Пометнала ме – изтърсак квазар,
Вселената без мен ще съмва трудна.
Не ти постлах Вълшебния килим.
В дълбоката килия на куплета
без теб ще чезна – яко струйка дим –
над пламнали врати и черчевета.
И цял живот с навирен среден пръст
нима над мен животът ще си литва?
Разпери ли ръце, човек е кръст.
Протегне ли душа, е за молитва.
Към теб вървя – през ледени стени.
През долове, през ридове и бездни.
До свършека на земните ми дни
аз ще ти пея песните си звездни.
До сетен дъх във моите гърди
във храма на поезиите служа.
Ако ме чуваш, моля те – бъди! –
най-светлото момиче
в моя
ужас.