автор: Albatros

Ние бяхме дванайсет, събрани от кол и въже.
Ние бяхме дванайсет жестоко потентни мъже.
И копаехме с яростни кирки помийния ров.
Ние бяхме дванайсет – за бой – и мъже за любов.
Нас ни биха с тояги – сол ни тече и кръв през носа.
Ние бяхме къртачи на смразени от студ небеса.
Ние ринехме смрад – в ада смъкнахме рая с въже.
Ние бяхме дванайсет божествени млади мъже.
Бяхме грешни дванайсет – не апостоли – плувнали в пот,
ние бяхме дванайсет оковани мъже – до живот.
Страшна пасмина бяхме – нас ни любеха светли жени.
Гърбовете ни бяха за тях вълноломни стени.
Но Мария сред тях – Магдалена! – бе само една.
Тя единствено мен ме посочи – и после позна.
А когато пропяха проклетите трети петли
и търговецът Йосиф от Кръста Иисуса свали,

тя – Мария, пак тя – Магдалена, поклони ми се тя – до земи.
И с косите си светли нозете ми грешни изми.