автор: DimitarG

Денят прескача от света на мъртвите,
закичва мраморните им ревери със лалета.
Две черни майки, като в заколение,
предварват огъня, скръбта си да изблеят.
Остава час до жегавата сеч.
Остава час до съботната оран.
Тролеят вози престарелите орачи.
Ще ги изплюе и ще бърза да си ходи.
Бръшлянът лъсва през роса от вино,
плачът засмуква сечива и хора.
Онази бебешка вода преди смъртта
не е изсъхнала по новите гробóве.
Дърветата са набори с годините
на тръгването от света на живите,
четирицифрено фатален лабиринт,
за който всеки има собствен шифър.
Самотните имоти на смъртта!
Все още няма на кого да се раздава.
Минута само! И с лопата във ръка
ще мине Пратеникът с гумени сандали.
И ще изглежда само, че е циганин,
че иска левчета от дядото отсреща –
това е този, който знае думите
и има власт да носи долу песни.