Августовски следобед, задушен и ленив.Поемаме към крепостта „Сторгозия”.Пътечката ни води към малка поляна, където сядаме да подкрепим сили със сладолед.Карстовите масиви са неземно красиви;варовика се е запазил от стари времена с релефа си, а въздуха и водата са го извайвали безмилостно.Дърветата намерили почва върху камъка
са оформили гребен.А цветовете на короните са като разлята палитра на художник.Слънцето хвърляло жар напосоки- жълтото светлее,зеленото смесило се с кафяв пригор, стъблата на дърветата се преплели като драконови пръсти. Някъде далече от дола долита шум от Кайлъшката река.Поляните и те пожълтели, лятото е към края си.Пътеката с ръбести камъни криволичи долу е долина.
Ние се изкачваме да стигнем до крепостта, но…изведнъж я съзираме в обратна посока.Връщаме се изненадани.Стигаме до масивна крепост- входа.Минаваме през нагорещения каменен портал, който не веднъж е разрушаван, но съхранил римския си стил.Продължаваме на няколко метра за да се разкрие и храма в своето естествено достолепие.Решавам да вляза боса, за да го „усетя”.Олтара е запазил своята мистика.Орнаментите са великолепни.Каменоделеца е изразил стил, колоните оформят разпределението на помещението.Сякаш се върнах в друго време, толкова близко ми беше всичко, почувствах го с душата си.Взех камъче в дланите си за спомен.
Оживяваха лицата на хората от тракийското племе, съществувало-тук.Опитах се да почувствам духа на Нинея, жрицата живяла в тези земи- майка на четири рожби.Русите и коси са дълги и буйни, в сините и очи се оглежда небето.Духа и служи на Тангра.Кайлъшката река тихо шептеше, и си представих минералния извор, в който се къпела Нинея, изричала молитви за здраве на своето племе.Била е и старейшина.Владеела е лечението с билки, служила е на Гея- богинята майка.Имала е ритуална брадвичка, прекъсвала пъпната връв при новородените, жизнената връв- при умиращите.Лекувала своите ближни влизайки в минералния извор, шептяла е вълшебни слова, обливала се е с отвари от счукани билки, плодове, гъби, после дарявала с глинени съдове.Пускала отвисоко, за да има много дарове за хората, молела за помощ Гея- майката земя.Нинея станала „воин” от 12 годишна, със ритуалната секира имала силата да прекъсва връзките на болния със силите на злото. Нелепа смърт я пренася в отвъдното- при ритуал направен от нея заради суша я поразява гръм.Не само нея, но и двете рожби, които носела…
Всички жители на селището взели случилото се за проклятие и избягали от местността, в радиус от 100 км.
Стоях боса сред храма , след това се спрях при хранилището, където се съхранявала реколтата.Край храма има красиви колони,великолепие съхранено от времето.Почувствах душата на каменоделците, изяществото на стила им, полета на фантазията им.”Човек и добре да живее пак умира…, но направеното от него остава…” бе споделил Хан Омуртаг като мъдрост.Оцелялото във времето е запечатало красотата, топли душата с изказа си.
Кайлъка е съхранил историята на „Сторгозианската крепост”.
Слънцето златно- бяло бързаше да се скрие зад хоризонта .Ухаеше на билки по поляната, прехвръкваха насекоми, щурците свиреха неуморно. Нейде в дола се чуваше песента на реката, бързаща незнайно за къде, бълбукаща, клокочеща.Наближихме входа на крепостта, като портал на времето.Излизайки от него отново щяхме да се потопим в ритъма на живота.Нашето човешко съзнание трудно разбираше,че времето е едно, в настоящия момент се пресичат минало, настояще, бъдеще. Може би ние бяхме преродените от това племе сега.
Вървяхме по асфалтирания тесен път, големите дървета хвърляха дебела сянка, сякаш се стремяха все по- нагоре да достигнат слънцето, като девойки стъпващи на пръсти.Корите на дърветата бяха облечени с мъх, бръшляни и впили се в тях храсти.Миришеше на влага, от дълбочината на гората вееше хлад, вятъра шепнеше:Нинея, Нинея.Сякаш духът и бе тук.