Отключи екрана на телефона си. Влезе в менюто с контакти и започна да преглежда име след име. Погледа му се спираше върху всяко едно от тях. Прехвърляше нещо наум, прошепваше едно „не“, което едва се чуваше заглушено от мрънкащият телевизор и минаваше към следващия контакт. След двеста и двадесет имена стигна последното.
- Не. - изрече на по-висок глас мъжа и поклати глава.
Оново заключи екрана. Опита се да подреди мислите си. Нещо в него крещеше яростно, че е прецакан. И то адски прецакан. В другия край на съзнанието му пък се бе появила спасителна мисъл, противоречаща на първата и шепнеща, че преувеличава. Реши да повярва, че отново прави излишна драма. Но захвърления на дивана до него телефон стоеше като неоспоримо доказателство, че не може да намери, с кой да сподели тъгата си. Мъжа отлепи поглед от черния апарат и зашари с очи по екрана на лаптопа. Влезе във фейсбук. Прочете последните новости около „приятелите“ си от социалната мрежа. Опита се да пише на някой от тях, но се отказа. Реши, че няма какво да им казва. Отвори скайпа си и прегледа контактите си. След последното изтриване на излишни познати се бе оказал само колеги от офиса и по-близки роднини. Затвори екрана на компютъра и посегна към дистанционното на телевизора. Изключи го и стаята се изпълни с тишина.
- И какво правим сега? - прошепна на себе си гузно.
Стана и отиде до стария грамофон, който беше събрал лек сивкав слой прах по прозрачния си капак. Забърса го с длан и надникна да прочете името на плочата, която стоеше там вече три месеца. Пръста му колебливо щракна копчето на апарата и плочата се завъртя. Включи говорителите и моментално се разля плътен женски глас, а на заден фон тихо пиано романтично се сливаше с ритмичен контрабас. Мъжа отиде до бара. Наля си малък ром и запали цигара. Застана пред прозореца и се вгледа в живота отвън.
Беше Неделя. От онези недели, в които слънцето не спира да грее, подухва лек разведряващ вятър, а хората навън са някак си по човечни, може би заради усмивките им, които нетипично за тях са изгрели по лицата им.
Мъжът се усмихна. Най-накрая прие мисълта, че се е прецакал. Но осъзна, че вече е късно да направи каквото и да е. Беше се прецакал още в детството си. Още тогава беше избрал да не залага на приятелството, за да не бъде предаван. Още там в онези години беше избрал да играе сам, а в груповите игри да бъде срещу всички. Сам беше избрал да забрави приятелите от квартала си, след като с родителите си се бяха преместили. Сам беше избрал да забрави и съучениците си след като стана студен, а по-късно сам бе отрязал връзките с колегите си от университета след като се дипломира. Струваше му се излишна тежест да поддържа тези контакти. Прекалена отговорност, на която смяташе, че е непосилен. Именно тази му неспособност беше причина последната му приятелка, енергично момиче, седем години по млада от него и с неудържима страст, да го напусне. Тогава, когато я остави да си отиде, не го заболя, но сега три месеца след това, тъгата и самотата го съсипваше. Чувстваше, че иска да поговори с някого. Имаше нужда да сподели, а нямаше на кого да се обади, с кого да се види. Имаше чувството, че на този свят няма човек, който да го познава достатъчно добре за да го разбере в този момент. Но знаеше, че тази вечер щеше да я завърши както всяка друга неделна вечер от три месеца насам. Щеше да излезе из големия град. Щеше да намери някой бар. Щеше да се напие. Щеше да си намери жена. Щеше цяла вечер да и разказва за болката си, за самотата си, за света, който не разбира. И накрая щеше да се разплаче и да заспи в топли прегръдки на тази същата жена, която не познаваше, която нямаше да намери на сутринта до себе си, и на която бе платил сто долара за компания.
Завъртя няколко пъти течността в чашката си и я глътна наведнъж. Дръпна за последно от цигарата си и се отправи към лаптопа си. Реши, че преди да излезе най-добре ще е ако напише как се чувства и го публикува в блога си. Остана за миг втренчен в белия екран пред себе си, след което нащарака първите няколко думи: „Отключих екрана на телефона си...“