автор: Albatros

Какво в Несебър те влече
и спомен-въгленче те пари –
тераса, вятър и момче,
момиче със прозирно сари,
морето, утринният бриз,
погалил топлите алеи,
и погледът й син и чист,
във който беше вече неин.
Тя сплете в своите коси
от теб поднесеното цвете.
Нима сега щастлив не си?
Нима щастлив не си, поете?
И тя видение ли бе
на хвърлей от добрата есен,
когато синьото небе
ятата птичи ти отнесе?
Поспри – и гларусите виж –
и те са като теб бездомни.
Нацепен като стар каиш,
пред теб се къса хоризонтът.
Вълната дрипав шал влече
и спомена без жал погреба –
момиче, вятър и момче,
един забравен миг в Несебър.