автор: Milvushina

Продължение на втора част

На следващата вечер Елвира дълго чака приятелката си от Магнус да се появи. Беше оставила до себе си кутията за бижута отворена докато четеше в леглото “Пътешествията на Гъливер”. Тъкмо беше на път да се откаже и да си легне, когато от огледалото се чу познат глас.

- Ека, Елвира.
- Ека.

Елвира се надигна на възглавницата и мигновено забеляза, че магьосницата не изглеждаше много по-добре от нея.

- И ти ли имаше тежък ден?
- От тежък по-тежък, но първо ти. Какво стана?

- Добре, че снощи се сетих да разчистя и да отключа вратата след малкото ни празненство – започна Елвира. - Тази сутрин изобщо не съм чула будилника и майка ми дойде да провери какво не е наред. Едва се събудих! Главата ми тежеше поне колкото цялото ми тяло. Казвам ти, таково главоболие не съм имала от векове! В корема ми сякаш се беше засела колония бръмбари. Станах и ми се зави свят, щях да падна. Майка ми като ме видя такава, веднага се усъмни. Пита ме дали не съм пила уиски. Казах й, че не съм! След това поиска да провери дъха ми. Добре, че еликсирът не миришеше. Заклех й се тържествено, че не съм се докосвала до алкохол, но въпреки това тя не само провери в кабинета на татко, ами и слезе сама до мазето, за да се увери, че нищо не липсва. Чак тогава ми повярва, че не съм пила уиски, а аз й казах, че съм яла сандвич с яйца, от който ми е станало много лошо на стомаха. Добре, че телефонира в училище, че съм неразположена и че ще пропусна занятията за деня.

Магьосницата кимна вяло. Луничавото й лице изглеждаше необикновено бледо.

- Защо стана така, Зигмунда? Нали го бяхте опитвали с брат ти?
- Ами... ние изпихме няколко чашки с него. А с теб пресушихме цяла бутилка.
- Главата все още ужасно ме боли. А ти как си?

- Събудих се след третата фаза на Крея, пък съм на работа при Алмарета от първа фаза. Няма да ти казвам колко ми беше лошо, но нямаше как да не отида. През целия път до там във водната карета ми се струваше, че главата ми звъни като камбана. Като пристигнах вече беше четвърта фаза,а магистрата направо беше излязла извън кожата си. Тя мрази закъсненията. Ненавижда ги.

- Какво й каза?

- Истината, какво. – Зигмунда въздъхна. – Обясних й, че Зигфрид е дестилирал смешен еликсир и сме се почерпили с него по специален повод, а не сме имали представа, че в по-големи количества причинява сутрешно главоболие като сок от митенде.

- Пита ли те за специалния повод?

- Пита ме. - Зигмунда изглеждаше необичайно смутена.
- А ти?

- Казах й, че съм приготвила за вечеря нещо, което е ставало за ядене.
Магьосницата дори не се усмихна, но за миг главоболието на Елвира спря да я притеснява.

- А-хаха! – закиска се англичанката. - Тя повярва ли ти?

- Нямаше, ако не бях извадила парче от твоя пай. Алмарета много обича да си похапва, особено сладко. Веднага омекна и каза, че нямаме други поръчки за деня и ще ме освободи да си лекувам главоболието у дома. Сега на Магнус има не един, а двама ценители на готварските ти умения.

- Защо тогава си провесила нос? Лошо ли ти е още?

- Не. Не е това. – Зигмунда видимо се поколеба. – Алвин, малкият син на Алмарета беше в кантората и магистрата ме смъмри пред публика.

- Я да те питам, случайно ли е, че при вас имената в едно семейство си приличат?

Зигмунда си пое дълбоко дъх, но сякаш с това изпита някакво облекчение, защото побърза да отговори.

- Не, не е случайно. Това е шрия, тоест традиция със силата на закон. Майката при нас се почита от рождението като децата се кръщават с първата буква от нейното име. Моята майка се казва Зелда, баба ми – Захрия, а прабаба ми – Зулека. Моите деца също ще се казват с нещо със “З”. Зигфрид, обаче, като се ожени, неговите деца...

В този ден Елвира въобще не обърна внимание на странното настроение на приятелката си и сянката, която премина при споменаването на Алвин. Щяха да минат месеци преди да си го припомни отново.

Това се случи една вечер когато Елвира се впусна да разказва на приятелката си за уроците по езда, които беше започнала да взима заедно със сестра си Ема. Тя с възторг описваше преживяванията си върху кротката кобила Матилда.

- Нямам търпение да опитам пак. Но така ме болят бедрата и задните части. Изглежда елементарно отстрани, но няма да повярваш колко е трудно! Зигмунда? Зигмунда, слушаш ли ме изобщо?

Магьосницата й кимна разсеяно.

- Щом е така, можеш ли да повториш какво казах последно?
- Хммм?

- За какво си се размечтала, Зигмунда? Да не си влюбена – изчурулика Елвира закачливо. Тя въобще не очакваше, че в отговор бузите на другото момиче ще се покрият с руменина. - Какво значи това? О, не ми казвай... Имам предвид, разкажи ми всичко!! Влюбена си! Кой е той?

Лицето на магьосницата под луничките доби оттенък подобен на гъстата й коса.

- Признай си, Зигмунда! Издаде се вече! Кой е той?
- Ал.. Алвин.
- Кой? Синът на Алмарета?!

Зигмунда кимна с поглед втренчен в ръцете си.

- Недей да мълчиш, разказвай! С какво се занимава? На каква възраст е? Как изглежда?

- По-голям е от мен, но не с много. Архитект е. Очите му са по-зелени от моите. Носи косата си на опашка на тила. Висок е, много снажен. И ме разсмива.

- Аха.

- Не ми се усмихвай така лукаво! Преди не се вясваше в кантората, но напоследък се отбива много често. Да видел майка си, да иска дребни услуги.

- Аха. Трябва му писалка и вместо да си купи нова, се появява при вас. И понеже ти поемаш по-обикновените поръчки, той идва направо при теб да си иска една. А ти какво му казваш? “С най-голямо удоволствие!”

Зигмунда не отговори нищо, а само се втренчи в ръцете си.

- Не исках да те засегна. Ти го харесваш, разбирам те. А ако мъжете на Магнус се държат като тези в моя свят, то и той те харесва.

Зигмунда отново сведе поглед надолу.

- Какво има? Познавам те. Има още нещо.
- Така е. Познаваш ме.

Зигмунда приближи ръцете си към огледалото, за да може и Елвира да ги види. Много бавно магьосницата разтвори шепи, а в средата лежеше красиво бледожълто цветче.

- Какво е това, Зигмунда?

- Цвят от миелеле. – Тя отново отпусна ръце и въздъхна. – Днес Алвин дойде отново в кантората докато магистрата я нямаше. Оставих го само за минута сам в лабораторията. Когато се върнах, него вече го нямаше, а на писалището си намерих цветчето от миелеле.

Елвира остави приятелката си да помълчи за миг и я попита:

- А какво означава то?

- Това е стара традиция, шрия. Миелеле има много хубав аромат и цъфти през цялата година в различни цветове. Ако един мъж се влюби в жена, дискретно й подарява стръкче от него. Ако жената също изпитва чувства към него, трябва да му остави цветче в същия цвят. Ако не проявява интерес, е длъжна да отговори с друг цвят.

- А ако не иска да дава отговор?

- Не може да не даде! – ужаси се Зигмунда. – Да не отговориш изобщо на миелеле е жестоко оскърбление! Това е... това е... хм. Като да ти поднесат прекрасно опакован подарък за рождения ден, а ти да го хвърлиш за боклука пред гостите си без да го отвориш. Много е унизително и обидно! Ако мъжът бъде отхвърлен, той е принуден да се примири с отказа. Да не получи миелеле обратно, обаче, означава, че е смятан за нищожество.

- Сега разбирам. А ако един мъж не иска да приеме „не” за отговор?

- Нашата традиция не забранява повторните опити – поусмихна се Зигмунда. – Но ако не престане да упорства и досажда на възлюбената си, тя може да се умори да му оставя миелеле в знак на отказ.

- А в какъв срок трябва да отговориш?
- Докато цветчето е още свежо. Ако се държат на тъмно, издържат дълго, обикновено до следващата фаза на Олифано.

- Това е десет земни дни, нали така?

Зигмунда кимна замислено.

- А после какво следва?
- Да отговоря със същия цвят означава, че съм съгласна да се виждаме насаме. В противен случай всичко остава така, както е сега.

- А ти какво смяташ да правиш?

Зигмунда безпомощно вдигна рамене и скри лице в шепи.

- Не знам – каза тя глухо.

- Ти го харесваш, очевидно е! Какво те тревожи? Че е син на твоята наставница? Нали той е направил първата стъпка?

- Не знам как би реагирала Алмарета, ако разбере. Въпреки че е строга, тя се държи много добре с мен. Но пък ако започна да се срещам със сина й, това няма как да не повлияе на отношението й. Още по-лошо ще е да го правим тайно под носа й. От друга страна, ако го отхвърля, мога да засегна честта й.

- Но все пак според вашата традиция, си длъжна да отговориш – напомни й Елвира.

Магьосницата притисна шепи до гърдите си.

- Вълнувам се за теб, Зигмунда! Кажи ми, какво е да си влюбена?

- Ами... трудно е да се опише. Когато вратата на кантората се отвори, ме обзема тревога, че може да е той. Ако влезе клиент, съм разочарована. Ако е Алвин, сърцето ми трепери. Ако говори с майка си, копнея да обърне внимание на мен. А ако дойде при мен, ми се иска час по-скоро да си върви. Когато ми се усмихне, коленете ми се подкосяват.

- Значи не е хубаво да си влюбена?

- Хубаво е – усмихна се Зигмунда и докосна бузата си с цветчето. – Но за пръв път в живота си получавам миелеле от момче.

- Това било значи! – каза многозначително Елвира.
- Нищо не ти убягва – ухили се магичката.
- Освен това съм убедена, че вече знаеш с какъв цвят ще отговориш.

Зигмунда се засмя от все сърце.

- Наистина нищо не ти убягва, Елвира.

-----------------

През целия ден Зигмунда постоянно се връщаше в мислите си към цветчетата миелеле, който държеше скрити на тъмно в писалището си. Ето защо тя не можа да се съсредоточи върху задачата поставена й от Магистра Алмарета и остана след работно време да я довърши. Освен това младата магьосница беше принудена да признае пред себе си, че има и друга причина да не бърза да се прибере у дома.

На вратата се почука и сърцето й заби лудо. Без да бърза, тя пое дълбоко дъх и вдигна магическата блокада на вратата.

- Заповядайте!

Без да чака втора покана, в кантората влезе Алвин и я поздрави като докосна челото си със средния пръст на дясната си ръка. Червенокосата магьосница му отговори по същия начин.

- Как си днес, Зигмунда?
- Отлично, а ти?
- Също така. – Лицето му се озари от усмивка. – Радвам се да те видя.
- Магистрата ме помоли да ти предам това, ако се отбиеш.

Зигмунда изтегли един дебел плик от купчината пред нея и го постави пред него. Последва кратко мълчание.

- Аз също имам нещо за теб – добави тя тихо. Имаше усещането, че ударите на сърцето й можеха да бъдат чути в другия край на кантората.

Алвин наблюдаваше съсредоточено всеки неин жест, защото знаеше какво щеше да последва. Зигмунда отключи едно чекмедже в писалището си и извади от него кутия. Тя се върна и я отвори пред Алвин. На дъното върху плътна черна материя лежеше по един стрък миелеле във всеки от естествените си цветове – тъмночервен, розов, син, бледожълт и лилав.

Без да изрече на глас нито дума, Зигмунда а-Танид Акуледа бавно избра един от тях и го поднесе към отворените шепи на Алвин.

Следва продължение