автор: boliarkabg

Не щеше я булката баба Марина и туй то.Не щеше я в къщата си, щото нейния Тодор левент беше, хубавец. Черноок, строен, стъкнат. Всичко отбираше, на държавна работа работеше, пък унифармата как му стоеше…
Той й беше втория, малкия. Те с дъртия се взеха големшки. Бяха смутни времена, турчина бягаше, старите шушнаха, в потайни доби се срещаха мъжету и една сутрин отсякоха: да се товари багажа, ще слизат в полето. Туканка нищо да не остаят.
Жените писнаха,старите пък ги сгълчаха и зашетаха напред-назад, напълниха колата, погледнаха за сбогом към къщята и потеглиха.
Докато се преселят, докато се опознаят! То какво опознаване, ами дъртиците докато сватлъците направят, да се поогледат кой за коя е и ей главиха я за Малча. Ама времето фърчеше, дичя докат се родят. Първия й син Руси, запопи се. Учен чиляк стана. Попадия си зе и владиката ги проводи къде русенските села. Тодор се намери още подире и него тя обичаше най-много. Все го станеше, ама и все го глезеше. Дъртия пък не струваше хас. Дядо Малчо все викаше, чу туй не е добро, ще го изгивендоса тоя син.
Как я намери Тодор тая Цана не се разбра. От селото беше де, ама рода й не одобряваше баба Марина. Пък и дума се беше зачула,че като малка Цана изкарала една лоша болест. Какво е било тъй се не разбра. Дали е охтика, дали пък друга неверна болест кой да каже? Уж била яла зелени сливи с треска вътре, не още с костилка. Натровила се била, ама тъй ли било? Баба Марина от магии отбираше, от орисници и магесници. Знаеш тя,че тука има нещо тъмно, ама да видим.
Цял живот снаха и свекърва не се заобичаха. Старата все чокаше с бастунчето си и тихичко нареждаше в кърпата си наредби. Гледаше изпод вежди със сините си мъниста и стрелкаше снахата лошаво. Цана пък нехаеше, заливаше се от престорен смях, на инат правеше не свекърва си. Тодор в устата я гледаше, думата й не прекършваше, къщата, живота, по неин тертип редеше.
Дядо Малчо се спомина с попръжнята на уста. Не се смири тая неговата баба. Оставяше я на този свят сама, ама не беше на добро.
Баба Марина 90 стори, на две сгъната ходеше, чумбера над очите й се спускаше и все наричаше под носа си, все билки вареше.
Един ден Цана се развика из махалата, събра старите жени. Заварила свекърва си килната на миндеря. Не говори, не гледа, само на устата й пяна. Събраха се женурките, бабата беше вече изстинала. Подредиха я, погребаха я в един мразовит ден.
Отровена била. Тъй рекоха. Сутринта снаха й прясно млечице й занесла, топла попарка да си направи. Там, в нейната стая. Там я бяха турили вече, да е отделно,че децата се гнусят от баба си. „То какво, ами не ще да се мие, да се пере”-думаше снахата. Старите жени тихо говореха, че тази зелена пяна на устата й от отрова ще да е. Човек тъй как да е не умира.
Разделиха се на живот снаха и свекърва.
Много време не мина. Лоша болест влезе отново в къщата. Снахата болна легна и не стана.
Напусна този свят млада, две деца остави, мъж красавец и млад.
Дали на оня свят прошка си дадоха, дали видяха каква лошавина сториха на тази грешна земя, кой знае? Господ да ги съди!

Милка Маркова