автор: traveling_musician

В летните залези кървави
тя идва с хляба си меден.
И е безгрижна, че първа е.
Първа или предпоследна...

Идва. И слиза във зимника
на своето детство заровено.
И си подрежда книжките,
за да ги намерят напролет.

И край реката минава.
Тихо се спира пред вирчето.
Спомен кръжи над къпалнята
с лудите голи момичета.

И любовта си облича
с вечерната кумова плява.
Държи я и пак я обича,
нищо че не остарява.

И уж недочува, а слуша
земния зов на Природата.
Уж недовижда, а гледа
как чакат нейните корени.

И няма я вечната ярост
към небесата с пороите.
Тъй мъдра е първата старост!
Сякаш, дори не е твоя...