автор: Albatros

През поляните мои зелени
мина с босите си ходила.
И във мен зареваха елени.
На очите ми падна мъгла.
Ветровете избухнаха остри.
Даже въздухът взе да люти.
И изскърцаха моите кости
като панти на стари врати.
И разпуснах тогава юмруци.
И задишах със пълни гърди.
И изтръгнах от себе си звуци,
непонятни за мене преди.
И забравих за нощите зимни.
Чух и своя най-истински смях.
И ти пеех не песни, а химни –
като ангел небесен ти пях.
А когато ти каза: – Води ме! –
бях готов покрай теб да умра.
И нарекох на твоето име
всяко цвете във тази гора.
После ти си отиде от мене.
И реват всяка нощ, всеки ден,
и се бият в тревите зелени
безутешни – елените в мен.