автор: dheh

Малко преди да стана, реших днес да е ден наопаки, в който налудничавите и полусънни състояния да рисуват картини по-невероятни и от самите сънища.
Представях си как ябълката отхапва бузата, чашата пие от нас, ние завиваме одеялата и общо взето сме подложени на всички влияния и действия, на които и ние подлагаме вещите около себе си. Така лека-полека, се превръщаме във вещи, а вещите оживяват. Веднага изниква едно нелепо сравнение – то е все едно да помолиш някой от невъзпитаните ти съседи да смъмри детето си, за да не превръща детската стая в стадион, защото на долните етажи все пак живеят хора. Или да кажеш да дъжда да спре или на картофите сами да се сготвят на картофено пюре.
И така, в днешния ден наопаки, в този прекрасен мюзикъл, защото всеки един ден е мюзикъл, той е чудо – време, в което се случват невероятни неща, само да успеем да ги видим, и тъй – в днешния ден рейсовете на градския транспорт и колите танцуват, докато магазините още сънено разтъркват клепачи, а часовникът на площада ръкомаха със стрелки и обяснява на всички облаци, че кметът е дърво, а градската управа предтставлява кофа за боклук, макар че изобщо не е хубаво да обиждаме кофите за боклук и дърветата.
Но всичките тези неща за казани вече и са стари. Стари като думите “авангардно” и “модерно”.
Между старото и новото съществува баланс и приемственост както черното от бялото, както блестящ човек и недъгавото му дете, както бог и дявол, омраза и любов. Грозно и красиво, трезвост и пиянство. Ето. Стоп. Стига толкова. Не мога да изброя поименно всички листа в градината. Правя си представителна извадка и нося букет вкъщи. А светът и неговите механизми безпощадно тиктакат. Понякога с цялата си същност желая те да спрат и да заспят в гениалната овалност на снега. Снегът. Колкото и да е студен, той е объл, наричат го одеало. Децата лягат върху снежното одеало, боричкат се, радват му се, децата покриват с телата си одеалото.
И в миг гладни банички и мекици и тутманици тръгват да натъпчат търбусите си с пекари, месари, млекари и хлебари, брашнари и търговци. Тик так, тик так.
Орехите ще смелят орехотрощачките, дъждът ще се върне в облаците и музиката ще се прибере по музикалните кутии. Барабаните ще забият по гърбовете на барабанистите, китарите по струните на китаристите и пианата също.
Когато всичко това стане, морето ще започне да плува в мен и аз ще разбера, че обичам. Обичам сина ми, който спи до мен, обичам мъжа, който ме обича, хората около себе си. Започвам да се концентрирам върху това и виждам как хората се приближават, сядат все по-близо до мен, прегръщат ме и аз съм изумена. Казах ли, че животът е чудо?
Тогава разбирам, че не знам какво да правя с любовта, не мога да прощавам може би, а също смятам въображението за лудост, за предвзетост, за излишност, за преднамерено оригиналничене, разбъркване на цветовете, хаос. И не вярвам, че от ръцете ни могат да поникнат цветя, от очите да се излее летен дъжд, а усмивката - да освети най-тъмната улица в града.
Хайде тогава – всичко да се върне по рафтовете – баничарите ще стават рано и ще пекат своите банички, автобусите ще тъпчат в тъбусите си пътници, убийците ще продължават да убиват хубави приказки, крадците ще крадат, ще се навъдят и орнитолози. Както преди.