автор: mitko_jordanov

През лятото на заставата често не достигаха хората. В такива случаи се налагаше да давам наряд. Ходех на ХХ-ти портал, там минаваха само овчари.
Излизах сутрин в 6 и вечер 6-7 часа, когато влезеше последното стадо си тръгвах обратно, още по видело. Него ден тъкмо се източваха последните овци, с бай Дочо пафкахме на един пън ме повика дежурния от заставата: „Капитан еди-кой си от щаба е влязал зад съоръжението на „Чуката”/съседната застава/, трябва да го изчакаш да излезе и тогава се прибираш”. Към десет вечерта докладвах:
- Джипката излезе, заключвам и тръгвам през селото.
- Не може, проверка на КСП-то.
- Нямам фар.
- Да си взел, наряд си. По съоръжението, контролно задействие на всеки участък.
Ами сега, в тази тъмница! Като цяло кльона вървеше леко нагоре по открита ливада. Ярка луна осветяваше пътеката, лека августовска нощ. На 6 и 7 участък рекичка пресича ливадата, а кльона се спуска в стръмно дере. Виждах го как продължава от другата страна, осветен, широк, само на някакви 20 метра. Пред мен пропаст, тъмница, непрогледна тъмнота. Бая се стъписах. Няма назад. Свалих автомата подмишник, прещраках предпазител. С всяка крачка сякаш потъвах, никога не са ми работили така сетивата, чувах как олющената манерка се търка о хълбока ми. Само очите остават слепи, пълна тъмница. Нещо изпука. Преди да го чуя бях се проснал в пръстта. „Не мърдай, дръж пушката...” Инстинкт, защита, Фройд или Юнг. Затворих очи прихлупил лице в треволяка, останал целият само в слух. Изръмжа мотор, прихлопна врата, лъч на фенер и кучето ме облиза приятелски по врата:”Чухме стрелба, а последно беше на осми участък, затова се задействах насам”