автор: severianin

Има песни, които те будят и викат –
с тях и в боя е леко, и маршът спори,
и се знае: без песен не може войникът,
но не може и там, дето коксът гори,

дето вдигат строежи стени белогриви,
дето плискат вълните си златни нивя...
С тези песни наистина бяхме щастливи –
с тях народът ни в трудното време живя.

Но отдавна се свършиха маршът и боят
и стихът ми не вика за труд, за борба.
За какво да ви пее китарата моя,
барабанът ми, лирата, мойта тръба?

И кого да възпее стихът ми възторжен –
безработния в ъгъла, стиснал юмрук,
оня старец на село, трудът му каторжен,
или гладните, ровещи в кофа с боклук?

И кого да възпее – жените край пътя,
за стотинки продаващи младост и чест,
гурбетчията, залък за своите скътал,
инженерът, пътуващ за Щатите днес?

Може би депутатът, “избраникът” вечен,
оня, дето е купен за шепа сребро,
оня, дето от своите днес се отрече,
оня, с камък под юдино пето ребро?

Песента ми не е проститутка обаче,
не продавам стиха си за хляб и за пост.
Днес не мога да пея – простете!
– но мога да плача –
песента ми е болна от мъка и злост.

Песента ми мълчи и стихът е безгласен –
в тези дни на безчестие, горест и срам
да възпяваш доброто е жребий опасен.
И са скъсани струните, припевът – ням!

Да събуждам протеста ви днес е напразно –
догоряха надеждите в пепел и дим.
В болно време живеем, във време заразно
– след кого, за какво и къде да вървим?

И са пусти площадите – митинги няма,
няма шествия гневни, възторзи, мечти.
Свободата ли, Санчо? И тя е измама,
щом до болка мизерно живееш “почти”.

Има песни, които...
Е, песните бяха!
Може би времената все пак се менят
и веднъж ще дочака и моята стряха
да изгрее щастлив и достоен денят.

Ще запея тогава! И струните звънки
ще ви канят за труд, ще ви викат на път.
Но додето е време свирепо навънка
песента ще мълчи, ще немее стихът.