автор: severianin

Едно парцалче, креда, пепел сива
и дълго търкане.
И спомен блед
внезапно блесва ярко и красиво,
като излъскана кована мед.

От две години с туй се занимавам –
излъсквам стари спомени,
редя
на скрина дни, отминали в забрава,
събития, оставили следа;

случайни срещи по незнайни гари,
изтрити телефонни номера,
забравени приятели,
другари,
които няма как да събера;

и много още – всичко, до което
съм се докоснал в миналите дни,
което съм запазил в дън сърцето
до днес, до тези бели старини.

Излъсквам спомените си.
Изгрява
кованата им мед сред моя ден
и става светло в малката държава
на съхраненото с любов у мен.

И съжалявам само,
че не мога
и времето да лъсна, пътя лих,
да заблестят годините убоги –
годините, с които се простих.

Защото аз съм също част от дните,
и някои петна по мен дали
не могат да изчезнат тъй, изтрити?
Но триеш ли по времето – боли!

А бих поставил в стаята на скрина
един живот, блестящ като кристал,
бих подредил брилянтени години...
Но тъй ли беше?
Тъй ли съм живял?

Възможно ли е с креда, с пепел сива
до гланц да лъсна мъчни времена,
за да изглежда грозното красиво
на моя скрин пред прашната стена?

И нужно ли е?
Нека с тебешира
излъскам само спомена красив,
за да е ярък, за да не умира,
додето аз на тоя свят съм жив...