автор: abonat

Не си отивай, моля те, недей!
Виж, сълзи по ресниците ми трепкат.
Прости ми, че нарекох те злодей,
свиня, борсук и прочие отрепка!

Не си отивай! Моля те! Нима
да се спомина от неволя искаш?
Кой в банята ще трие ми гърба
и пъпките ми – кой ще ги изстисква?

А кой ще прахосмуче вместо мен
и ще оправя в спалнята бардака?
И кой ще чисти три пъти на ден
легена, в който котката ми ака?

Пък огледалото ми – кой ще го държи
пред мен, докато си оправям грима?
И кой ще мъкне тежките торби,
когато шопинг-треската гори ме?

Не си отивай! Стига бе, човек –
самичък виждаш, че без теб не мога!
Кълна се – вече никакъв кючек!
Започвам да тренирам с тебе йога!

Не си отивай! Сбърках, че реших
и в огъня тефтерчето ти хвърлих,
където бе записвал стих след стих
от някакъв си мухльо – Е. Е. Къмингс...

Отиваш си... Зарязваш ей-така
уюта, който тук сме изградили...
Не ми подавай, моля те, ръка!
Подай ми за последен път червило!