автор: secret_rose

Вътрешни безредия
2006

- Тя искаше да тръгне с нас! Защо не ми помогнахте, защо... Бериван искаше да я измъкнем, но се страхуваше...
- Не.
- Каво не! Какво знаеш ти! Аз го видях в очите и... тя се колебаеше, почти се съгласи накрая...
- Не, Меги.
Ирис ме гледаше някак странно и не бях съвсем сигурна, дали в очите му не долавях състрадание. Зина мълчеше и не реагираше а аз очаквах повече от борбения и дух и категоричната визия. Да ми помогне, например. Чувствах се едва ли не разочарована от тях двамата и не можех да се понасям в това състояние. Имах нужда да ми се обясни. Имах остра нужда да ми говорят.
- Обясни поне това свое Не.
- Бериван нямаше колебания относно решението си. Бериван се колебаеше... заради теб.
- Какво? Та на мен всичко ми е наред, аз съм добре. Чудесно съм! Мен никой не ме тормози, не страдам, не се побърквам, че любовта на детето ми е открадната, нито, че ще изгния накрай света сам сама без обич.
- Според Бериван, а също и аз така мисля, Бериван няма проблем, ти имаш...
- Ха! И какъв е проблемът ми?
- Тя е спокойна... В живота, който ти намираш за проблемен, тя не открива проблеми. Тя е в мир със себе си, дори не мисли за себе си, нима не те попита за Семи? Ако в нея съществуваше напрежение, би го изявила. Бериван искаше да помогне на теб, затова се колебаеше дали да тръгне.
- Не мога да повярвам, че слушам това.
- Именно...
Очите му бяха по-кротки от всякога. Очите му бяха най-синьото небе на тази черна, тъмна земя. Той вдигна ръка, издърпа забрадката от косата ми и ме прегърна.
- Имало някога, в стари времена, един богат, пребогат султан. Бил толкова богат, че можел да изхрани цялата земя и хазната му пак щяла да бъде пълна-препълна. Трябвало само да помисли, че иска още рубини и изумруди, диаманти и злато, и те веднага звънвали в краката му. Милостив бил султанът, с добро сърце и веднъж решил добро да стори. Излязъл от сараите си и тръгнал по белия свят да намери най-бедния човек и да го избави от немотията. Минал през много земи, видял много бедни хора, но те все някак се справяли с бедата си, с нищетата си. Един имал колиба, друг – рало, трети – комат хляб. Нямало нито един, който да няма нищо. „Не може да няма, там е някъде и очаква моята помощ” мислел султанът и продължавал да търси. Най-после на брега на една река съзрял измършавяло от глад момче с препаска на кръста, което седяло на слънце и се радвало на чуруликащите птички наоколо. „Намерих те най-сетне – рекъл султанът – ти си най-бедният човек на земята и аз искам да те направя богат”. „А ти си най-угриженият” отвърнал момъка и потупал земята до себе си да седне султана. Засуетил се султанът, извадил от дисагите везано килимче, постлал го на земята. Извадил баница, мех с вода, втори – с вино. Седнал и заразказвал на момчето какви честити дни го очакват от тъй насетне. А момчето слушало, слушало и накрая рекло: „Добри човече, Бог да е с теб и да ти даде честити дни, щом честити дни са твоето добруване. Аз нямам нужда от нищо и нищото няма нужда от мен.” „Как тъй?” удивил се султанът. „Тъй – рекъл момъкът – имот нямам но и товар не нося. Камила нямам, но камила не храня. И душа нямам, затуй не търся най-богатия на тази земя беден да го направя”.
- Ирис... може ли аз да довърша приказката...
- Сигурна ли си, че знаеш как?
- Рубините, диамантите – това не са ли нашите мисли, стремежи, очаквания. Господи... гледаме другите хора а се оглеждаме, и мислим, че каквото е добро за нас е нужно и на тях... И колкото повече мислим, толкова повече рубини падат... Още преди да срещна Бериван аз създавах в главата си въбражаеми проблеми, от които исках да я спасявам. И тези въображения ме превзеха...
- Тя би отвърнала на очакванията ти за да се успокоиш и после би се завърнала в света, който за нея е същия като навсякъде.
- И все пак... аз помня как умоляваше да не я пускаме от Анкара, не искаше да си тръгва...
- Заради Семи. Човешката любов силно променя хората. Прави ги слаби, податливи, желаещи. Когато са спокойни без нея те мислят с ясно съзнание.
- Този урок не го искам днес.
Продължихме пътуването в мълчание и аз отпуснах уморено глава на рамото му. Както винаги беше прав, трябваше само да се вслушам и да спра да роя опровержения. Но движението в ума ми не преставаше да ръси безброй безценни за мен съкровища и преди да заспя прошепнах, че всъщност тя е останала там заради децата си, а не защото света бил навсякъде еднакъв. „За този урок още ти е рано” бе прошепнал Ирис някъде дълбоко в съзнанието ми, сякаш без думи, „защото всичко, което ни обгражда на тази земя е само илюзия и нищо никому не принадлежи...” а аз запомних и вписах думите му в сърцето си. От тогава минаха дълги години, изтекоха бистри и мътни води, напояващи и измиващи, и достатъчно мъдрост, за да осъзная и приема мислите му за свои. Да ги приема, така както и себе си. Но в онзи момент горчилката се бе настанила като буца в сърцето ми и дълго не забравих злощастния опит да избавя момичето от живот, който всъщност напълно и принадлежеше. Тя го бе опитомила, бе смирила сърцето си и живееше така, както аз много време нямаше да мога, а спасителната ни акция бе заради мен.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...