автор: galiakara

/новела/

Оставаше седмица до деня на подписването. Почти всичко вече беше готово. Поръчаха и вечерята в една традиционна гръцка таверна в техния квартал. Наталия се обади на родителите си, за да им съобщи новината. Те много съжаляваха, че няма да могат да организират пътуването си за толкова кратко време, но се разбраха, че ако решат някога да направят църковен венчален обряд, ще се постараят поне на него да присъстват. Дадоха й родителската си благословия за добър и спокоен семеен живот. Тъкмо привърши разговора и се стягаше да тръгва за работа, когато мобилният й телефон иззвъня. Тревожен глас, почти в истерия крещеше в него:
- Г-жа Иванова ли е? Наталия? Майката на Серьожа?
- Да, да, но какво е станало? Нещо със сина ми ли се е случило? Кажете, моля!
- Госпожо, обажда се собственичката на детската градина. Елате веднага! Изгубихме Серьожа!
Наталия изпусна телефона и се олюля. Чуваше само как онази жена продължава да вика ...
Изпи чаша вода, за да се съвземе. Мисълта й трескаво заработи. Взе чантата си и се затича навън. Градината беше на десетина минути пеша. По пътя се обади първо на Стелио, после предупреди Димитри, че няма да отиде на работа.
Когато наближи, видя две полицейски коли спряни пред малкото дворче на детската градина. В него цареше суматоха.
Набързо й обясниха, че групата на Серьожа след закуска имали урок по теология и учителката им, за да бъде по-нагледен урокът, ги завела в църквата на големия парк. Събрали се в нея, разгледали иконите, куполите. После ги завела до детската площадка да си поиграят. След час, като решила да си тръгват, Серьожа липсвал. Веднага се обадила на полицията. Започнали търсене из парка, но нямало и следа от него.
Имаше нещо много тайнствено в това изчезване. Все пак малкият беше петгодишен, говореше езика. Би трябвало, ако са искали насила да го вземат, да реагира, да се чуят викове...
Специалната служба в полицията реагира веднага. Изкараха афишна обява със снимка на Серьожа и я залепиха по всички станции на метрото. Пуснаха я и по всички телевизонни канали. Разпитаха Наталия дали в бара са имали клиенти албанци, защото най-вече те се занимаваха с кражби на деца, които след това експлоатираха, пущайки ги по светофарите да просят, а и не само за това... Зададоха й въпроси и за бившия й съпруг. Интересуваха се дали е имала интимна връзка с някой преди Стелио, или да се е карала с някой клиент.
Наталия не беше на себе си. Нямаше врагове. С никого не беше се карала. Колкото до албанците, всякакъв народ влизаше в бара. Откъде можеше да знае кой каква националност е. А и тя рядко контактуваше пряко с клиентите...
Стелио, прибледнял от притеснение, псуваше и се кълнеше, че ако докопа този, който го е направил, ще го убие на място.
В късния следобед пристигна и Гьорго. Приятелите му имаха нужда от подкрепа. И двамата бяха луднали от агония за детето. Той реши, че ще започне да кръстосва целия град, за да види дали няма да го открие на някой светофар. Все едно да търсиш игла в купа сено, но... удавникът и за сламка се хваща...
Наталия се обади и на родителите си. От една страна не искаше да ги притеснява, но от друга- не издържаше това мълчаливо очакване. Трябваше с някой да говори. Те, като разбраха за случилото се, й казаха да се обади и до руското посолство, да потърси и тяхната помощ.
Междувременно, на Гьорго му хрумна и друга идея- отиде до полицията и помоли да му дадат от обявите, после по куриер ги изпрати до Солун. Не знаеше колко ще помогне това, но трябваше всичко да опитат.
Нощта мина в безсънно очакване... Наталия посрещна утрото, коленичила пред една малка икона на Света Богородица, която винаги носеше в чантата си. Стелио пушеше цигара след цигара и не знаеше как да успокои любимата си. Изпитваше и срам заради скапаната си държава, която от години вече позволяваше да се случват подобни неща. Винаги, когато видеше такава обява в метрото, настръхваше. А ето, че дойде и до главата му. Звънеше на всеки час до полицията и получаваше отрицателен отговор. Бяха му казали, че ако има някакво развитие, ще му се обадят веднага, но той не траеше.
Надвечер дойдоха и родителите на Стелио. И те се бяха притеснили. Забравили за несъгласието си, прегърнаха сина и бъдещата си снаха и се опитаха да им дадат кураж. Бяха донесли и нещо за хапване. Втори ден никой от тях двамата не беше сложил залък в устата си. Майка му приготви набързо масата и тъкмо ги подканваше поне мъничко да хапнат, когато мобилният на Стелио иззвъня. Беше от полицията.
- Г-н Карамолис ли е, Стелио?
- Да, да! Кажете! Какво става?
- Успокойте се, господине! Синът ви е при нас! В добро здраве! Напълно читав! Елате да си го приберете!
- Хиляди благодарности! Идваме!
Стелио хвърли телефона, втурна се към Наталия. Прегърна я толкова силно, че тя изстена.
- Натали, жив е, намерили са го! Слава на Бога! Хвала ти, Господи!
Наталия се отпусна в ръцете му.
- Мамо, дай вода, бързо! Припадна!
След малко, когато се съвзе, утешителни сълзи рухнаха по красивото й лице, което през последните часове беше заприличало на лице на икона- без капка кръв по него...
- Натали, нямаш сили дори да ходиш. Стой тук, при нашите. След половин час ние с Гьорго ще ти го доведем. Нали мила?! И гледай малко да се успокоиш, за да не го посрещнеш в този вид, че да го изплашиш...
Всъщност какво се беше случило. Не полицията беше намерила Серьожа, а той самият беше стигнал до полицията и разказал всичко.
Както си играели, една от топките паднала извън площадката и той отишъл да я вземе. Една леличка го попитала дали той е Сергей и му казала, че Стелио го чака недалеч в колата, за да му каже нещо.
`Хайде, ела с мен само за малко и те връщам веднага. Стелио не може да дойде, че сме спряли на забранено място` . Детето хвърлило топката на площадката и в суматохата кой да я хване, никой не забелязал, че той не се е върнал при тях. А жената, като подминали малко нататък, му запушила устата с някакъв парцал и после, като се събудил, разбрал, че тя го е излъгала. До вечерта не му дали нищо да яде. Щели да го държат гладен, ако не изпълнявал това, което му казвали. Той се съгласил. Дали му един геврек и после с още две деца го закарали на някакъв светофар, да продава уж мокри кърпички. Той успял да събере 5-6 евро и те останали много доволни. Късно през нощта, се прибрали в някаква полусрутена къщичка, в която спяли в една стая още десетина малчугани. На сутринта пак ги завели, но на друго място. Той огладнял и помолил да му дадат нещо за ядене. Но отговорът бил: При нас се яде по веднъж на ден, вечер и то само ако се представиш добре в продажбата. Той мислил какво може да направи, за да избяга, но не знаел къде е. Трябвало да стигне до някой полицай и да му разкаже. По някое време на светофара спряла една полицейска кола. Той застанал пред нея, с риск онези двамата, които били скрити зад една колона, да го хванат. Но полицаите ги преварили. Прибрали го и от там нататък вече нещата се изяснили. Сергей успял горе-долу да им обясни къде живеят. Хванали ги и нашият герой ги разпознал. Оказало се, че мъжът наистина е посещавал бара и е забелязал Сергей, когато й е гостувал в работата. Проследил ги е къде живеят, в коя градина ходи той и заедно със съучастничката си организирали този театър. Останалите дечица бяха също чужденчета- циганчета от България, две-три албанчета и няколко румънчета.
Като видя Стелио, той се хвърли на врата му.
- Татко, татенце! Много се уплаших, че няма вече да ви видя! - спонтанно, през сълзи говореше малкият.
Стелио не успя да сдържи сълзите си. За пръв път го наричаше така и то без някой да му го беше внушавал. Стискаше малкото телце в прегръдките си и почувства, както никога досега колко много обича това дете. Светът му отново се беше изпълнил с радост...
- Хайде, момчето ми! Тръгваме си у дома. Мама ни чака и баба и дядо също... Той благодари на полицаите и на ръце със своя син, излезе от сградата. Гьорго също вървеше до тях с бодра крачка и усмихнато лице, макар че от очите му капеха горещи, мъжки сълзи.
... Очакваният ден настъпи. Родителите на Наталия успяха да вземат виза от посолството и да ощастливят още повече дъщеря си със своето присъствие. Не липсваха и другите баба и дядо. Преглътнали своята недоверчивост към Наталия, те най-после успяха да се порадват на сина и снахичката си, на новото си внуче. Гьорго беше най-веселият кум. Беше си приготвил един впечатляващ тост за откриване на празничната вечер.
- Приятели- започна той тежко- аз съм най-гордият и щастлив кум на света! Днес завърши епопеята на препятствията за тази влюбена двойка! Оттук нататък започва нова епопея- на тяхната голяма любов! Може да ви се струват доста преповдигнати моите слова, но ние всички знаем,че са верни! Да пием наздраве за тях! Няма любов без премеждия! Но и в добро и зло, когато хората се обичат, те успяват във всичко! Това им пожелавам от все сърце! А на нашият малък герой- да расте в мир и обич и да сме живи и здрави да тропнем и на неговата сватба някой ден!.....
Епилог:
Днес Сергей е вече на двадесет години, студент в Университета, специалност `Международен туризъм`. Още след сватбата, Стелио го осинови. Година след това им се роди още един син. Кръстиха го на бащата му, който място не можеше да си намери от радост и все повтаряше:`Господи, добре че ни вразуми! Какво бяхме тръгнали да правим! Да е жива и здрава добрата ми снахичка!`
Димитри затвори бара, че работата беше много намаляла, но назначи Наталия в своята фирма.
Гьорго и съпругата му, напук на всички кризи, си родиха още две дечица. По празниците или те слизаха до Атина, или семейството на Стелио им гостуваше в Солун.
На два пъти ходиха и до Русия. Стелио остана очарован от красотата на тази страна, от добродушността и сърдечността на нейните хора. Когато понякога приятели го питаха дали е доволен от жена си, усмихваше се щастливо и казваше: Никога не слушайте какво ви казват останалите! Слушайте само гласа на сърцето си! Той няма да ви подведе!