автор: Boryana

Бяла църква със каменни думи
си захванал да вдигаш, майсторе…
Ден след ден вървят към небето
устремени и стръмни зидове.

Със уверени бавни движения
галиш спойката, хоросана-
и расте бързо храмът, майсторе,
а пък в него душата ми срива се.

Вътре, в притвора, черна икона
скръбно гледа с очите ми- златните.
Тъмнина ги покрива- студени са
и са мрачни църковните сводове.
А отвън свети, ясно- слънцето
и те милва, и топли- лятното…
Сгрява бялата риза, ръцете ти…
Съществува ли бяла прокоба?

Бяла църква, зелени простори,
синя вечност в небето ти, майсторе.
Ще останеш със тях, ще пребъдеш-
здрави думи иззида във времето.
Не помисли за мене само…
…не видя и къде ме остави…

Гаснат златните зеници, гаснат-
мойта сянка вгради във темелите.