автор: Albatros

Телеграми не пиша – предпочитам да пиша поеми,
ще се гръмна от яд че ми свърши проклетият лист –
ще се пръсна на лави, на взривни вълни,
ще се къртя на ледници из проклетото време,
ако млъкна – ще млъкна завинаги,
тъй както мълчи пред стена за разстрел комунист,

който ще, да я вика – с GSM, с вълчи вой, с телеграми –
аз ще пиша писма до припадък,
но ще смъкна прекрасната Божия светлина –
не ловджия – заложил капани,
не лукав индианец, копал в джунгите смъртни ями –
ще я дам на войничето недосънувало,
на детето, което помръква,
на моята свята – и непостижима Жена,

на трески ще го цепя, ще го дъвча – печата, мастило ще гълтам,
ще облизвам С-200 от държавната марка, ще върлувам из булевардите –
къзълкумско – от тръни – пустинно валмо,

аз съм вятърът, който през света ще премине –
и ще срине дори Триумфалната арка,
ако тя хвърли сянка върху моето късо – до теб, Светлинице, писмо.

А когато отворя си тъпото „АБВ”,
и като го видя това „Нямате непрочетени писма” –
и ми иде да вия, иде ми да се натреса на тибетските сипеи,
на Матерхорните с ледниците да трещя,
да хлътна в първото НЛО,
да се махна –
да изфирясам в дълбокия Космос – момчешка фуния,
фурия – да сека дънери,
да троша ламарините на колите,
да скубя троскот, бурени да влека и да дъвча цветя –

луд ставам, като чета нямате непрочетени писма,
не вярвам, че всички твои писма са прочетени,

напиши ми най-дългото – онова,
с което – дори и отвъд, ще седна в тревите – и ще си го чета,
напиши ми го – тихо и светло – както се реят в съня ми звездите,
опашките на халеевите комети,
иначе сигурно тъй ще се срина пред монитора,
в който всяка нощ дишам без теб болките на света.

Ох, защо си… офлайн, и защо си офлайн – аз не зная,
и зомбирам монитора – и се чудя защо си офлайн –
и не ща да си гледам шишето и паяка – той плете
годишни кръгове из безкрая,
лепи с плюнка двата ми края –
а на мене из празната стая ми иде да грабна самолета за Рио, дете,
параход за Осака, НЛО-то за Франкфурт на Майн –
да изчезна на майната си – да се хвърля в зловещата паст на мелтема,
да ме глътне мистралът, да се срина в Ревящите ширини…

По-жестоко от твоето офлайн е кинжалът, забит във корема –
харакири, в което миг живея – но живея, облян в светлини.