автор: Albatros

Светулка да бях, да ти грейна из тежкия мрак,
панели да къртя, с глава да разбивам бетона,
цунами да бях, да се сривам на пустия бряг,
базалт вулканичен, потеглил на лави по склона,
а аз съм рибарче от Варна – и нямам си дом –
един вълнолом ми остана – и синята пустош,
към тебе вървя – нахълтвам в безкрая със взлом –
и живея така – накъдето ми тръгнат обущата,
седя и те мисля – или пия кафе след кафе,
къде си, с кого си, дали си добре – и ще дойдеш ли –
пламтя и изгарям в невидимо аутодафе –
в листопадите тъна и чезна, смален, във фотьойлите,
купувам си бира – и смуча пред някой гараж,
и сякаш из страшни безмълвия пуснал съм корени,
без теб се замъквам – скиталец на пустия плаж –
да гледам зловещият изгрев как кърти просторите,
рисувам портрета ти с клечка на пясъка риж
и стих ти написах – морето изгълта ми строфите.
Така ще умра – неизвестен художник в Париж,
непоканен от теб – да докара морето до София.
Ловя ти сафриди – и с последните зимни каи
върху ледните камъни зъзнем и чакаме изгрева,
всяка нощ те рисувам по стената със спрей и бои,
че поне да съм сигурен – ето те, тъй си ми близо!
Невъзможно е, мила, да съм с теб – и се късам от яд,
че светът е направен така нечовешки и глупаво –
3 милиарда мъже канят 3 милиарда жени на обяд,
моля те, мила, ела – ще ти сипя рибена супица.