автор: lebovski

И чашите изпихме чак до дъното,
и без наздравица ги пихме,
и двамата седяхме тихо в тъмното,
със шапки и с одеала увити.
И вятърът свистеше през пролуките,
във шахтата в която бяхме,
и скърцаха въжетата и куките ,
под моста на надеждата където спяхме.
И животът нямаше отдавна смисъл,
и мязаше във моите представи,
на дядо който се улисал,
ченетата да си постави.
И тъй и не успя да спомни,
къде ги точно бе оставил
и въпреки усилията си мисловни
накрая си призна, че е забравил.
И тъй я караше, без зъби,
на кашички и на пюрета,
варени зеленчуци, гъби,
не вкусваше ни ядки, ни мезета.
Беззъбият живот е това,
тъжен, мрачен и безвкусен,
и също като болнична чорба,
безсолен и на вкус ужасно гнусен.
Увих се в старото одеало,
с надежда утре кой съм да забравя,
не съм се виждал от година в огледало,
отказал съм се вече да го правя
Навярно съм брадясал доста,
щом мустаците ми в чашите нахлуват,
но тука в шахтата под моста,
суетите нищичко не струват.
И кой седи до мен във тъмнината
отдавна вече не ме бърка,
надявам се да е наред с главата,
и посред нощите да не хърка.