автор: severianin

“...няма вече ни пътя, ни къщите,
само бяла зора от сребро”
Атанас ДАЛЧЕВ, “Прозорец”

Тръгнах рано.
Зората намръщена
посребряваше мрачния ден
и изглеждаха призрачни къщите,
хоризонтът и пътят пред мен;

и оловните облаци лягаха
сред бодливия горски клонак,
дето вятърът, дрипав бродяга,
бе нощувал в среднощния мрак.

Младостта си прегърнал през рамото,
надалеч през света бях поел,
и не исках да знам за измамата
на живота, наречена цел.

О, тогава не мислех за връщане,
всяко утро за мен бе добро,
и изчезваха пътят и къщите,
само бяла зора от сребро

обещаваше вечност разискрена,
ясен път към далечния връх
и приятели верни и искрени,
синева до безкрай, до без дъх...

Обещаваше...
После сребристото
остаря, потъмня, помътня,
синевата, безкрайна и чиста,
се прошари с ръждиви петна,

пътят свърна сред храсти преплетени,
дъжд нечакан проплака над мен
и се плиска калта под нозете ми,
и отдавна е есенен ден.

Пак вървя.
Днес е късно за връщане,
моят есенен ден догоря,
няма вече ни пътя, ни къщите,
ни оная сребриста заря.

Има залез.
Чугунно е синьото.
Свири вятър минорен акорд
и е тъмна край мене картината,
като късен вечерен офорт.