автор: traveling_musician

Каква сила прочиства Природата, 
та щом я погледнеш, се сещаш
за снежнобялата роба на Бога
и за доброто начало човешко!...

Такава сила и в теб да покълне,
но - с корен - отвън-навътре,
във вид на дърво, обърнато
с листата към тъмните ъгли.

Да оплеви твойто смаляване.
Щира на срама да отреже.
Да те спаси от удавяне
в плиткия вир на надеждите.

С капки бистра роса да измие
очите, затънали в чуждото.
Да изтъни с два номера шията,
задушена в яката на нуждата.

Да улови проиграното време.
Да сложи в ръцете му книга.
Да го върне със сто отделения
в школóто на бистрите мигове.

И някой ден да изчетка шумата
от душата, затрупана с есен.
Цветя да засее край друма ѝ
и да я изпрати със песен...