автор: 1204

Преди да тръгне към небето,
където Нищо ще намери,
написал „Мила ми Венето...”,
последвал глупави химери.
Навярно млад си той умря,
защото беше будала.

А можеше да каже само:
„Отивам пак при Странджата
дувара да подпирам с рамо,
а ти претопляй често манджата.”
Пиян да кресне свръхщастлив:
„Макар и роб, съм жив, съм жив!”

Да, Ботев е анахронизъм –
хъшлак, пияница и гонен.
Сега с модерния цинизъм
в света ни чалго-силиконен
и Левски, спънат от стобор,
е просто футболен отбор.

За някои са те светиня –
все още се намират луди
и в блатото сред родна тиня
проквакват своите заблуди.
Намесват се тогава с гръм
пишман ага, сербез ханъм.

И нямали сме всъщност робство,
нарича се присъствие –
пък не е даже и господство,
а бащино напътствие.
Но нещо клали ги в Батак?
Ами не слушали, че как?!

Да бяхме още под султана
и глас да вие мюезинът!
Хармония в Булгаристана –
тъй дните щяха да преминат.
Без свобода ли? Голям праз!
Петкратен ревностен намаз!

Ошушкани от комунизма,
дочакахме щастливо време –
деца сме си на стоицизма,
във нас се впива остро стреме.
И всичко с марка е БеБе,
но днес кого ли го ебе?

Кръвта на Ботев и на Левски
навярно нещо се размила:
пред свои и пред чужди пешки,
Българийо, родино мила,
превива българинът врат
в най-хубавия земен свят.