автор: traveling_musician

Човекът в мен не е актьор или писател .
Не с някаква професия във мен присъства.
Дали е съдник или мой доброжелател
не зная... Но е тихата ми съвест.

Понякога избързва и е тъй напред,
че не успявам и прахта да му подишам.
Понякога, подир мечтите си зает,
забравя, че съм стар за дълго тичане.

Понякога е вдъхновен и силен,
и кара ме да вярвам в надреалното -
да търся лек за неспасяемите истини
и камъка нагоре да търкалям...

А страшно е, когато е сърдит.
И пред пороците ми тихо се отвръща...
Усмихва ми се тъжно и багаж реди,
като че може той от мене да си тръгне ...

Ще трябва нещо да пресътворя
и както Ханчев да намеря своята потребност.
Ако с човека в мен местата си сменим,
че да ме има и след стихналите песни,

какво ще е тогава съвестта ми?