Сгреших отдавна. Още нейде там,
където змии ябълки поднасят.
До днес изплащам: тялото е храм,
във който се задавям от гласа си.
До днес подхвърлям думи и беди
и спъвам твоя ход към тишината.
Поднасям стрък душа. Но и преди,
и днес е бедна лепта за разплата.
Говоря ти. А те боли глава.
Опитвам се до теб да се докосна.
Еин мой поглед вместо рой слова
и всичко щеше да е много просто.
Но в думите ме има. И тежа
като въже на шия на обесен.
В мълчанието ти сега лежа
и гният смисли като плод наесен.
Знам: мъдрите усилено мълчат.
Но аз съм много малка. Не разбирам
как вместо с дума да се приближат
разделят се човеците. Умират
от словоблудства всички светове,
които съм създавала за тебе.
Уж беше просто като две и две.
Сега е плюс безкрайност минус девет.
И май е време да си замълча
и да престана с тая логорея,
макар да има купища неща,
които да изричам не умея.
Сгрешила съм. Отдавна. Няма лек
за разстояния между планети.
Говорех ти, защото съм човек.
Ще замълча, защото си човекът..