автор: BlackCat

Ще стъпя на ръба.
А пък ръбът
ще ми пореже нощите и остро ще проблесне.
Душата ми изсъхнала -
като сено
ще е ронлива и мъгливо-есенна.
Ще вземе някой сноп.
И с вятър-дъх
ще го разпръсне. А небето ще се смръщи.
Ще бликне като извор жив плачът,
за да дъжди по стебълцата ми прекършени.
Ще бъде мрак.
Ще лепне по ръцете ми.
Като отрова в кожата ми ще прелива
страхът
от всичките
предишни
есени...
Ще стъпя на ръба.
На спомен жива,
на косъм от отвъд,
на вик от хората...

И само тишината на разсъмване
ще ми шепти,
че нищо не си спомням,
и ще ме връща.
Всеки път излъгана...