автор: Administrator

Преди.
Баща ми гледаше лозето с мерак. Купи два декара гола поляна, засади лозе, дръвчета, място за ягоди и зеленчуци разни и остави 300 квадрата само с трева - да ритат внуците топка ...
Аз още като ученик в последните курсове на строителния техникум сам си направих плановете и със съучениците ми сами дигнахме градежа - от изкопите за основите, до мазането включително. По-късно, вече женени с деца - по време на гроздобер - се събирахме всички, жените слагаха гърненцето с боб на огъня отвън, после осмърдявахме орталъка с пържолки на жар, децата ритаха топка, ние обръщахме юсчетата (още от дядо ми) с ракийка за загрявка, смях, глъчка, песни ... и така два дена и две нощи. Татко вече беше с бюргер, болни бъбреци, кръвно ... а двата инсулта (въпреки, че го раздвижихме навреме) го оставиха с неотстраним дефект - спря да говори, с мъка намираше думите (дори забравяше имената на внуците си) - често ставаше от масата след неуспешен опит да се включи в разговора, влизаше в къщата, лягаше с лице към стената и кротко плачеше ... не рядко аз или брат ми ... му правехме компания ... ей така - слагах ръка на рамото му, нищо не казвах, но и на мен ... ми се изпотяваха очите ...
Но виното от лозето на Татко беше страхотно !

Сега.
След като Татко ни напусна, дадохме лозето да го работи комшия - на изполица. На никого от нас и през ум не му мина да продаваме. С този сезон станаха три години. Добре го гледаше човекът, има пак грозде. И пак правим гроздобер. Румен изполичарят идва с двете си дъщери, зетя и две дребни внучки - те не ритат топка. От наша страна сме Майка, аз, брат ми и моя син. Двама от внуците отдавна ги няма, а двама учат във Виена. Снахата пък замина още с първата вълна емигранти да се прави на европейка, та не идва, че пътя бил скъп. А мойта жена не идва вече на гроздобер, защото казва, че "спомените я давят" ... Няма гърненце, няма пържолки, няма песни, няма глъч ... И юсчетата, разделени на две, вече са в София и Търново. Сега майка ми се крие по стаите, да си поплаква скришно, но ние с брат ми не й правим компания. Защото Татко обърсваше с опакото на ръката очите си, ставаше тежко и пак идваше на масата ... докато Майка не спира, а плаче още по-силно, та ние се правиме на неразбрали и я оставяме сама да й мине. Сега гроздоберът свършва за половин ден. Разделяме по равно гроздето с изполичаря и секи по пътя си. Изпращаме майка ни с автобуса към сестрите й, а ние с брат ми палиме и айде - кой от къде е - тва беше.
И виното от лозето на Татко вече накиселява ...

...
Знам, че животът тече напред, а не назад. Знам и че нищо, което е било - не може да е същото. Знам също, че лозята у нас намаляват в геометрична прогресия. Сещам се, че и хората също намаляват ... кой по чужбините, кой стигнал преди нас - там, за където сме се запътили всички. Но знам също така, че когато собственото вино почне да киселее, по-добре е да се мине на купешко ...
Да, май е дошло време да се продава.
А колко да поискаме за спомените ?
???
..
.