автор: severianin

Когато нощем погледа си вдигам
в небето със звезди и още нещо,
една звезда отсреща ми намига.

Какво сте вие, светове отсрещни?

Какво сте,
бежови луни от слюда,
които като ситен бисер светят?
И там ли има безнадеждно луди,
загледани в небето ви поети?

И там ли има ветрове прозрачни,
и там ли сутрин грее слънце рижо,
и там ли стар прошарен неудачник
споделя с небесата своите грижи?

Ако сте просто огледално-зрими,
отсрещни мои светове-вселени,
то значи,
че и мене там ме има,
че мога просто да говоря с мене.

Какво да кажа?
Че до болка ясна
е тая плесен, шупнала в душата,
че и на мене ми е неуютно, тясно,
че сляпата тъга ми е позната?

Защо?
Не е ли по-добре да стана,
на масата две чаши да поставя
и пълна кана.
Просто пълна кана
среднощна луда дъхава забрава.

И ако в чашите звезда се спусне,
и ако с чашата си чаша срещна,
ако докосна с устните си устни,
то значи, мои светове отсрещни,

че някъде под облаци лилави,
под синьо слънце,
под луна зелена,
един поет е седнал в нощ такава
и пие с мене,
и говори с мене.

Какво, че там луната е лилава,
оранжева, седефена, незрима...

Отсрещни мои светове – наздраве!
Примигвайте... да зная, че ви има.