автор: traveller

Звънецът бял над входната врата не е звънял откакто тук живея.
Дори съсед не се е припознал и никой щипка сол не ми поиска.
Единствено сезоните се сменят и името ми с всеки ден бледнее.
След време ще съм слепнала врата, която ще заблъскат напористо.

Очите ми не ща да позорят.
Дори да са отворени и бели.
Да ги оставят. Нека ги ядат
и червеи, и мисли ослепели.

Да ме заровят, без да ме тъжат.
Не са ми нужни никому сълзите.
Да ги държат, за сбъркания свят
из който ще се плачат неоткрити.

Да ме прахосват, колкото си щат.
Мен Бог от рядка кал ме е създавал
и в прах ще се превърна, на инат.
Цветя на слепи няма да раздавам.

Над този гроб не слагайте звънец. Отдавна под земята не живея.
И сол не съм предвидил за съсед, случайно ако някога почука.
Навярно съм дълбоко неприет, а може би из нищото се рея.
Все нямам телефон за непознати, а имам дом и без да съм от тука.