автор: lubara

Преди три лета една снимка много ме развесели. На нея моята леля се усмихваше редом с правнучката си, двете бяха нагазили в морето по бански костюми край скалите около Равда. Ще кажете, какво толкова е станало. Ами нищо, освен това, че след седмица леля Иванка навършва деветдесет години.

Какво е моето детство без леля Иванка? Какво е то, без нейната сърдечна усмивка, без нейното силно ръкостискане, с което ми казваше всяко лято : ” Ама ти Любче, много си пораснал!”
Защото цяло лято аз и брат ми прекарвахме на село. И задължително за около две седмици при леля и свяко в Казанлък. В тяхната тухлена къща със зеления двор, където има и сега плодни дръвчета, асми и един висок бор. На тихата хубава и чиста улица, цялата във вишневи дръвчета, с изглед към високата синя Стара планина.
Леля ми Иванка е най-сърдечният човек, когото познавам. Спомням си една година как обикалях Казанлък с нейния велосипед. Бях вече голямо момче, няколко часа кръстосвах града и се надпреварвах с вятъра на пистата в градския стадион. Но не бях й се обадил. И когато се прибрах, уморен, потен и щастлив вкъщи, очите й бяха зачервени от плач. Тревожела се е за мен, да не би да ми се е случило нещо лошо. Толкова беше мила в своята загриженост!
Или пък тази незабравима двудневна екскурзия с нея и свяко ми, когато отидохме в Балкана. На гости на по-малката ми братовчедка, която беше на едномесечен лагер със съучениците си. Засаждаха борчета, така им завидях за вечерния лагерен огън и забавите с акордеона около него. Помня, че първия ден времето нагоре в планината не беше никак добро. Изля се проливен дъжд, бяхме запалили малък огън, да си приготвим обяд. Тези пържени яйца бяха едно от най-вкусното нещо, което съм ял през живота си. И после слънцето, огряло дървета, папрати, треви и цветя, и песните на леля и свяко по стръмните пътеки. А на другия ден горските ягоди по поляните около сечищата, толкова едри, ароматни и така безчет!
Когато леля ми беше на моите сегашни години, аз бях на половината на нейните. И тогава минах през едно изпитание, което ме беше накарало да остана при нея в Казанлък за няколко дни. За да си поема дъх. Колко тревога и съпричастност имаше в погледа й, в разговорите ни, в надеждата й, че всичко ще се нареди, та нали младостта е с теб, казваха очите й.
В началото на миналото лято с брат ми й бяхме на гости за няколко дни. Първата сутрин ни поведе на разходка до Тюлбито, след песента на птичките. Не ни отстъпваше в ходенето.” По кой маршрут да преминем, късия или дългия” – ни запита тя с неизчерпаемата си енергия. Денят беше прекрасен.
Спомням си думите й, казани преди няколко години.
- Когато бях млада, сутрин се събуждах с мисълта, че мога да литна!

- Лельо, ти и сега си млада! Само годинките са ти станали повечко, дай Боже всекиму. Бъди все тъй здрава, сърдечна и любвеобилна! За да мога когато идвам в Казанлък, да се чувствам така, както е било винаги в този град. С мисълта, че и аз като теб мога да полетя!
Честит рожден ден, мила лельо!

07.02.2012 Любомир Николов