автор: severianin

Сега съм в ъгъла на битието,
на крайчеца на тоя сив живот,
в голямото безвремие, в което
като в река пенлива няма брод.
А трябва някак си да го прегазя –
щом стигна оня бряг, ще съм спасен.
Пред мен се пенят мътните талази...
Дали пред мен? А може би у мен?
Но от къде да взема нови сили?
А и не е ли стар мираж брегът?
Дали наистина са се спасили
прегазилите времето отвъд?
Ще издържат ли дух, душа и тяло
на напора на мътните вълни?
Каквото имах – днес е овехтяло,
а есен младо жито не кълни.

Така е в ъгъла на битието –
умира тялото, духът е дим.
Но лъснала в нощта, душата свети.
Добре, душа! Тогава – да вървим!