автор: galiakara

/новела- финал/
Щом момичетата си тръгнаха, Иванова отиде до колегите от специализирания отдел и им предаде касетата със записа на разговорите. Нейните пълномощия се простираха до тук. Можеше да помага, но вече в сянка.
В късния следобед, тъкмо се канеше да си тръгва, когато началникът на отдела я повика в кабинета си, спешно. Пред вратата на кабинета стояха двама униформени полицаи. Дадоха й знак да влезе.
Погледът й попадна на едно крехко девойче, което седеше в близост до бюрото със свити в скута ръце и приведена главица.
- Добър ден! - поздрави Иванова. Началникът представи `гостенката`.
- Запознайте се! Това е Таня Кехайова- момичето, което търсим! Баба й ни помогна с информация, за да я открием.
- Здравей Таня! Приятно ми е да се запознаем!- поздрави сърдечно Иванова и протегна ръка към нея. Ръката на девойчето беше ледена. - Седни, седни, моето момиче! Не се притеснявай!Ние тук не ядем хора!- опита се да се пошегува, за да разведри напрежението. Хайде, ела да се разходим малко, да пием по нещо освежаващо и да си поговорим, като жени.
Началникът я беше предупредил по телефона, че иска тя да проведе първия разговор с момичето. Имаше й пълно доверие. Петнадесет години вече работеше като психолог в
полицията. През ръцете й какво ли не беше минало. А и все пак е жена и майка, по-добре знаеше как да подходи.
Седнаха в едно тихо заведение, което беше точно срещу Управлението. Още не беше чувала гласа й.
- Таня, можеш да ми се довериш. В службата се интересуват от фактите, но ние, като жени можем да си споделим и подробностите около тях, нали така?
Стараеше се да й говори тихо и спокойно. Достатъчно стрес беше събрало това младо същество, израстнало в самота...
- Питайте каквото ви интересува- каза плахо Таня
- Най- напред искам да ми кажеш знаеш ли кой е бащата?
- Разбира се, че знам, но той не желае детето... Казва се Явор. Местен е, но следва в Пловдив.
- А ти откъде си сигурна, че е той? Нямала ли си и други контакти?
- Какво говорите? За първи път бях с мъж. Срещнахме се три-четири пъти, а след това забременях. Даже не бях сигурна, но се принудих да отида на гинеколог и потвърдиха. Бях в края на третия месец. Исках да го махна. Уплаших се, но лекарката ми каза, че може да се лиша от деца завинаги, ако на тази възраст направя аборт. Много мислих. После му се обадих. Той ми се изсмя:`Ти да не си се побъркала, бе момиче!- ми каза- За мен е много рано! Не искам никакво обвързване! Сега започвам живота си! Отивай да го махаш!` Тогава много плаках. Тъкмо завършвах техникума и вместо да се радвам... - очите й се напълниха. Взех решение да го махна. Отидох отново при докторката, но тя беше категорична, че няма да поеме такава отговорност без подписа поне на един от родителите ми. Мама я нямаше, с баща ми не сме се виждали от десет години. Как да му се обадя и то точно по такъв повод... Така се принудих да оставя бебето. Реших, че после ще го дам за осиновяване. Когато отидох в дома на Анелия, погледът ми случайно попадна на личната й карта. Досетих се, че може да ми помогне в бъдеще и я взех. Много съжалявам, че й сторих това. Тя е добро момиче и не заслужаваше да я забърквам в тази история. Но наистина не знаех какво друго да направя. Бях сама... много сама...до смърт разочарована и изплашена...
- Ти познаваше ли лично г-жа Ванева?
- Не! В Дома бях две години преди тя да постъпи там на работа. Но имам приятелки, които още са там и от тях бях чула много хубави неща за нея. А и Явор ми беше казал, че тя му е вуйна. Затова реших да й го оставя. Разбрах къде живее, кога ходи на работа, кога се връща. Всичко бях разучила.
- Но защо, миличка не отиде да поговориш с нея, да потърсиш помощта й?
- Срам ме беше...Не знаех как да й обясня, че детето е от племенника й. А и аз самата съм си виновна...Трябваше да се пазя...
- Не се самообвинявай! Стават такива неща... А как взе Акта за раждане с чуждата лична карта? Не те ли разпознаха?
- Никой не ми обърна внимание. Бях с бебето на ръце. Подадох я на гишето и служителката ми го даде. Беше готов.
- Майка ти знае ли?
- Не, не! Нито баба! Ако знаят, цял живот ще ме кълнат!
- Добре, а тогава къде беше през последните месеци? Анелия те е търсила в апартамента.
Момичето се разплака. Хълцаше неудържимо. Иванова премести стола си до нейния, прегърна я, погали я майчински по главата.
- Не плачи, детето ми! Успокой се! Всичко ще се оправи! Хайде, пийни си малко чайче. Вземи и това валерианче!- тя винаги носеше със себе си валериан. След като момичето се поуспокои, продължи разказа си:
- Имаме едно вилно място извън града, с малка барачка. Вътре има чешма, газов котлон и легло. Когато мама си беше тук, ходехме често. Но после, запустя. Там бях. Слизах по веднъж на седмицата, вечер по тъмното да напазарувам нещо за хапване.
- Не те ли беше страх, момичето ми?
- Много. Заключвах се и слагах едно одеало на прозореца да не личи, че има светлина. Не палех лампа вечер, само свещ. Добре, че никой не живее наоколо, за да не ми задават въпроси...що страх събрах... аз си знам....- тя пак се разхлипа.
- Не бивало така да тормозиш себе си и бебчето, миличка, но станалото- станало. Винаги можеш да намериш кой да ти помогне. Има добри хора по този свят. Нямаше да те оставят сама. Но ти явно си много затворено дете и ти е трудно да споделяш... Сега какво мислиш да правиш с бебчо. Държиш ли на това, което си писала в писмото до Венета? Може би искаш да опитаме още веднъж с бащата?
- О, не, не! Моля ви! На сила хубост не става! А и той си е прав човекът- не ме обича, само се позабавлява с мен, аз съм си виновна...
- Не е точно така. Той е и по-голям. Също е имал отговорност да те пази. Видял е, че си неопитна и е трябвало да вземе своите мерки. Не го оправдавай! Важното е, че си сигурна за бащинството, нали?
- Разбира се. Нямала съм друга връзка- нито преди, нито след него.
- Казвам ти го, защото най-вероятно е да поиска тест ДНК, щом се съмнява в думите ти.
- Никакъв проблем. Сто процента е сигурно!
- Добре, момичето ми! Вярвам ти! Ще те попитам още нещо, но хубаво ще помислиш преди да ми отговориш. Ти не искаш ли да задържиш синчето си?
- Искам. Много даже, но как ще го отглеждам. Мама няма да ме приеме там с бебето. И без това не е добре. От месеци се влачи по болници. А и как да й кажа сега, при свършен факт, че имам дете... А тук- кой ще ме вземе на работа с бебе?
- Остави на мен това. Аз ще й се обадя, ще й обясня. Имай ми доверие. А колкото до теб. Също ще ти помогна. Надявам се, че и Венета няма да има нищо против да се включи в нашата група!- засмя се Иванова - Какво ще кажеш? Съгласна ли си? Всяко дете трябва да расте с родителите си, поне с един от тях, ако не е писано с двамата. Сега ще те назначим някъде, за да можеш да си вземеш отпуск по майчинство и да си изгледаш синчето, а после, като свърши, ще го дадеш на ясли и ще работиш. По твоята специалност винаги се намира работа. Нали така? Хайде, горе главата, хубаво момиче! Винаги, за всичко има изход!
Таня не можеше да повярва, че нещата взеха такъв обрат. `Господи! Най-после се смили над мен!`- мислеше си тя. Топли сълзи обливаха бледото й, почти детинско лице...Но този път бяха от радост... от майчина радост, че отново ще прегърне онова пърхащо телце, което носи девет месеца под сърцето си, за което направи много грешки...но беше доволна, че му даде живот....Надеждата отново почука на врата й. Трябваше да се хване здраво за нея и да я задържи...Трябваше! Вече нямаше да бъде сама...
- Благодаря ви... от цялото си сърце!- каза тихо Таня и на свой ред прегърна жената, която почувства като своя майка...почувства топлотата на човешката й обич...

Епилог
И за да не оставям читателите да гадаят по-нататъшната съдба на нашите герои, ще ви я разкажа накратко.
Таня се извини на Анелия си за неприятностите, които й създаде и си останаха приятелки. Иванова стана кръстница на малкия Стефчо. Явор, под въздействието на цялото си семейство, призна сина си, след като и ДНК доказа бащинството му.
След две-три години се ожени за една рускиня, но бързо се разведе. Нямаха деца.
Брат му се ожени за Анелия и си народиха трички- две близначки и едно момченце.
Таня никога не поиска издръжка за сина си,но семейството му не я остави без помощ. Бабата и дядото бяха пощурели по малкия Стефан, който беше много палаво, но и много забавно дете и досущ приличаше на Явор като малък. Бащата го виждаше отвреме-навреме, когато идваше при родителите си. След несполучливия си брак, сърцето му като че ли омекна. Премести се в родния си град и скоро след това те с Таня станаха съпрузи. Той не можеше да се нахвали от жена си и да подчертае колко глупав е бил като се е отказал от нея в началото. Стефан беше на 5 годинки, когато на бял свят се появи и другото му братче. Майката на Таня направи операция и продължи да си работи в Испания. Веднъж на годината се връщаше, да се порадва на внуците си.
Две години след събитията, Венета беше дарила на своя съпруг мечтания наследник.
Както винаги, по традиция, се събираха в съботните дни и обядваха заедно. Къщата и двора се пълнеха с весели гласове и детска глъч. Какво по-голямо щастие от това можеха да очакват родителите...
Ето това е историята за малкия Стефан и неговия род.Искрено се надявам се да ви е харесала.