автор: galiakara

/новела- част 5/
Вени спа неспокойно. На два пъти става и ходи да наглежда децата. Към 3 сутринта отново нахрани бебето. То, миличкото, сякаш чувстваше колко грижи им е създало и кротко си лежеше в удобната, мека кошница, без да проявява капризи... Вени го гледаше с насълзени очи. Никак не й се искаше да се разделя с това пухкаво, беззащитно същество. Мечтаеше си за момента, в който ще го осиновят и спокойно ще го гушка, без да се страхува, че могат да й го отнемат... Но дотогава не биваше да строи `пясъчни кули`, които всеки момент можеха да рухнат и да й причинят болка...
Сутринта стана, приготви кафето, събуди Христо. Днес той поемаше отговорността за Радостина. Вени ги изпрати и започна да се стяга за излизане. До уговорената среща имаше още почти два часа, но не я свърташе в къщи.
Вчера прати мъжа си в мазето, да извади детската количка от Радостина, която бяха пакетирали с найлони. Почисти я от праха и я приготви за бебчо.
Нахранен и подсушен, го зави в одеалцето, приготви за всеки случай и едно шише с мляко. Взе в чантата и два памперса и излезна. До Управлението имаше около половин час ходене. Погледна часовника си. Показваше девет и четвърт. Чудеше се какво ще отговори, ако я срещнеше някоя позната и я попиташе за бебчо. Ще каже, че е на една нейна роднина, която е заета и е помолила да го заведе на преглед.
`Глупости! Я се успокой, момиче! Кой се интересува сега от живота на другите?! Не виждаш ли как хората, притиснати от мизерия, са се затворили в `черупките си` и никой за никого няма еня!`- опитваше се да се самоуспокоява.
В Управлението пристигна малко преди десет. Знаеше къде е Детската педагогическа стая. Беше й се налагало няколко пъти да идва във връзка с хулигански постъпки на някои деца от Дома. Запъти се натам. Плахо почука. Отвори й Иванова:
- А, вие ли сте, г-жо Ванева? Добър ден! Чакаме ви. Оставете отвън количката, вземете само бебето. Заповядайте!
Вени се разтреперя. Едва успя да смънка едно тихо`Дано е добър`, взе детето и влезна в кабинета. Вълнението й нарастваше с всяка изминала минута. Видя насреща си едно високо, красиво девойче. По изражението на лицето й разбра, че и то е не по-малко стреснато от нея.
- Запознайте се! Това е Анелия. Ние вече подробно си поговорихме. Как е бебчето? Я го развийте малко да му се порадваме!- каза Иванова усмихната и толкова мила, че ако не знаеше за какво става дума, Венета щеше да повярва в искрения й интерес...
Внимателно отгърна завивката. Бебчо потръпна, усетил светлината, раздвижи ръчички, но не се събуди.
- Същинско ангелче!- възкликна Иванова. -Анелия, ето за това същество става дума. Трябва да намерим майката. Затова и те повиках, да ни помогнеш.
- Г-жо, разказах ви всичко, което си спомних...
- Да, да, вярвам ти! Но ще те помоля да го повториш още веднъж, за да го чуе и г-жа Ванева. Хайде, мойто момиче, не се страхувай!
Анелия погледна към Венета и започна да разказва.
- Преди три месеца си загубих личната карта. Нямах представа къде. У дома рядко водя приятелки. Родителите ми са много строги към мен по отношение на избора ми. Все не им харесват. Само две момичета са идвали вкъщи- Таня и Соня. Но със Соня от миналата година не се е случвало да се видим, защото е студентка по медицина във Варна. Почти не си идва насам. С нея поддържаме връзка чрез скайпа. Докато с Таня се срещахме по-често. Но през последните три месеца, въобще не съм я виждала. Телефонът й не отговаря. Преди месец ходих и до тяхната гарсониера, но съседите ми казаха, че от много време не са я виждали. Дължала и сумата за чистене на входа и асансьор. Надникнах в пощенската кутия. Имаше различни пликове от сметки за вода, ток. Явно, беше заминала. Не научих нищо повече. Тази година завърши Техникума по обществено хранене, специалност майстор-готвач и искаше да ходи да работи по морето. Тук се беше хванала на работа в бара зад ОББ, нали го знаете? Отидох да я потърся и там. Но ми казаха, че е напуснала в началото на август.
- Кога и къде я видя за последен път?
- Преди около три-четири месеца. Дойде в апартамента. Беше една неделя. Нашите отсъстваха. Каза, че майка й има здравословни проблеми и се притесняваше за нея. Тя от години работи в Испания.
- А баща, има ли баща?- попита Венета
- Има. Разведени са още от времето, когато Таня е била на 5 годинки. Виждала го е три пъти в живота си. Помня, веднъж ми спомена, че дори издръжката не е плащал. Беше заминал за София. Там създал второ семейство. Имаше други две деца, а Таня сякаш не съществуваше за него. Много я болеше...
- И после... за какво още си говорихте? Нещо друго оплака ли ти се? Какви планове имаше?
- Каза, че може да отиде да замества майка си, ако се наложи тя да влезе в болница...Беше някак си по-различна от друг път. Понапълняла. Но ми направи впечатление, че отказа да пие кафе. Тя никога не беше пушила, но кафе си пийваше. Предложих й и едно мартини. Знаех, че го предпочита, но и това отказа. Сякаш не беше добре, но като я попитах, ми обясни, че напоследък й ставало зле от алкохола и кафето и затова ги избягва. Сега, като се връщам назад, поведението й ми се струва съмнително. Ако тя е майката на бебето, то тогава е била в шестия месец, нали така се пада.
- Да, точно така! - отвърна Иванова. Въпросът е защо нито с теб не е споделила. Бяхте близки приятелки, нали?
- Може и така да се каже, макар че не се виждахме много често. Но поддържахме добри отношения.
- А не знаеш ли да е имала с някого по-интимна връзка?
- Не! Тя беше изключително затворен характер. Понякога даже се чудех на себе си какво ме кара да дружа с нея. Може би дълбоко в себе си я съжалявах. Беше много самотно същество.
Трудно се сприятеляваше, трудно поддържаше контакти. Но аз, явно й допадах. По отворен характер съм, бързо и леко общувам с хората. Кой знае?!
- Имаш съмнение, че тя е взела личната ти карта, правилно ли те разбирам?- попита Иванова.
- Да. Защото след нея, никой друг не е идвал у дома. Държа си картата в един ъгъл на библиотеката, пред книгите. Много е лесно някой да посегне и да я вземе. Умишлено не я нося в чантата си, за да не я загубя. А то какво стана... Но не мога да я обвиня със сигурност, докато не се докаже съмнението ми...
- Разкажи ни как се запознахте с Таня- подкани я служителката.
- Нищо особено. Беше преди две години. Тя беше в първи курс, аз- във втори.
- Ти беше в същия техникум, нали?
- Не, аз учех в Техникума по хранително-вкусова промишленост.
- Къде?- подскочи като опарена Венета. А познаваш ли г-н Пенев, Христо Пенев?
- Разбира се, че го познавам. Той ни беше заместник-директор. Даже една година ми преподава по математика. Защо? Каква връзка има той?- уплашено попита момичето
- Ами...просто... това е съпругът ми- отговори Венета с широко отворени очи.
- Не знаех...Той е много добър математик, но много строг... Извинявайте...
Изненадана беше и служителката.
- Г-жо Ванева, вие не носите ли фамилията на съпруга си?
- Не! Бях започнала да практикувам с бащината си фамилия и като се омъжих, реших да я запазя. Мъжът ми нямаше нищо против. Често се случва...
- Да,да! Анелия, продължавай! Докъде беше стигнала...а, да, до запознанството с Таня...
- Г-жа Ванева сигурно знае, че между двата техникума има нещо като побратимяване. Два пъти на годината правим презентации с новостите в нашата област. Продукти, химична обработка, екопродукти и пр. А от другия техникум ни канят на коктейл-маса и показват уменията си в готварството и сервитьрството. На един такъв коктейл, точно преди завършване на тогавашния випуск, се запознахме. Тя носеше в поднос чаши с плодов сок и в един момент леко се подхлъзна по паркета. Аз се случих до нея и й помогнах да не изтърве чашите. После ме намери и в знак на благодарност ми донесе един малък пакет от кухнята, пълен със сладкиши. Трогнах се, попитах я за името, разменихме телефони и си обещахме скоро да се чуем.
- И после? Кога се срещнахте?- попита Иванова
- Не помня точно. Но беше наскоро след коктейла. Видяхме се в центъра,пихме кафе. Оттогава започнахме често да си говорим, вече по скайпа. По-късно я поканих да се запознае с родителите ми. Те я разпитаха за нейните. Разбраха, че живее самичка в гарсониерата. Сигурно им дожаля, защото често ме питаха за нея и ме караха да я каня на обяд отвреме-навреме.
Бебчо се събуди. Размърка се като котенце. Явно пак беше огладнял. Венета обясни, че е време да му смени памперса и да го нахрани. Иванова й позволи да вкара количката, за да го сложи в нея. После поръча по телефона по едно кафе на трите. Докато Венета се занимаваше с малкото човече, служителката уж я гледаше, но дискретно наблюдаваше и момичето. Беше се успокоило. Пиеше си кафето и търпеливо чакаше, за да продължи разказа си.Присъствието на бебето не я беше особено развълнувало.
`Е, чак толкова голяма актриса да е, не вярвам!- мислеше си Иванова- Никоя майка не би издържала на такъв театър...`