автор: viadolorosa

В библиотеката на Института по Археология беше претъпкано и шумно. Новаците първокурсници зубреха за предстоящия колоквиум и бяха превзели цялата свободна територия.

Въздухът беше задушлив, изпълнен с цигарен дим и мирис на потни тела. Въпреки, че пушенето в библиотеката бе изрично и строго забранено някой яко опъваше цигарата скрит  в депото, между регалите с книгите. Някой от преподавателския състав, защото само те можеха да влизат там вътре.
Библиотекарката  Олга  седеше послушно на бюрото си в ъгъла и съвестно си гледаше службицата. Тя монотонно и ритмично потракваше с два пръста по старата, допотопна пишеща машина. От време на време правеше кисела гримаса, вдигаше глава и с плах,тих гласец молеше студенцията, ако може да пази тишина. Дискусията утихваше, страстите се умиротворяваха, но само след броени минути   се започваше наново и така до следващата плаха забележка.
В Института по Археология всички се познаваха и бяха малко или много като едно задружно семейство. Випуските се състояха  от по десетина, петнайсет души и затова не беше никак трудно да се знае всичко за всички. Олга беше човекът, който знаеше всичко за всички. Зад  ненатрапчивия й и невзрачен дори   вид се криеше една истинска информационна тигрица, енциклопедия  на  имена, факти, случки и пикантни подробности. Ако си послужим със съвременната компютърна терминология, Олга беше предшественичката , човешката  версия на  дигиталните програми за базови данни. Сега обаче бе леко затруднена, тъй като учебната година едва бе започнала и тя все още не бе успяла  да "смели" информацията за новаците. Сред дванадесетимата новоприети имаше само две момичета. И двете бяха чуждестранни студентки. Едната от Америка, а другата...Олга не бе успяла още да уточни.  Останалите бяха момчетата. Изглежда еднакво. Малко като “хвани единия , удари другия“.  Бяха до един  слабички, хилави, русоляви с едва набола брадица,  облечени в брезентови якета и панталони с ръб. "Със сигурност приемната комисия тази година е била в  женски състав", помисли си Олга, "щом са приети само мъже." "Но..Едно уточнение. Били са жени, които нищо не разбират от мъже!" Любопитство зачовърка Олга. Тя вдигна телефонната слушалка набра някакъв номер и зачака:
- Ало! 
Отсреща и отговориха
- Здрасти Евка! Имам един малък въпрос. Кой беше в приемната комисия на нашата специалност тази година?
Отсреща изкрещаха нещо като "чакай малко", последва пауза, суетня, а после няколко имена  в едно лаконично изречение.
- Аха! Чудесно! Благодаря ти! - изчурулика любезно  Олга, набързо се сбогува и захлопна телефона.
Разбира се, помисли си тя със задоволство от досетливостта и находчивостта си. Професор Завило, Професор Горецка и Магистър Рачек. Първите две  безнадеждни и заклети стари моми на почетна вече възраст. Последният  млад човек със съмнителна и недоизяснена до край сексуална ориентация. "Все хора, които не разбират от истински мъже" - заключи самоуверено Олга.
Успокоена и удовлетворена тя седна отново на бюрото си и с още по голямо усърдие започна да трака на допотопната машина.
В този момент в залата влезе  дребен и доста закръглен младеж. "Още един  от новаците", помисли си Олга леко раздразнена, защото ставаше наистина  пренаселено. Новодошлият държеше в ръката си  попълнен фиш с каталожните номера на две книги, които искаше да получи веднага. Олга погледна номерата и с профсионално безразличие попари ентусиазма на момъка.
- Не можеш да ги получиш.Сега точно някой ползва книгите.
- Кой?
- Някой от твоите колеги, които четат там на масата... 
- Кой точно - настояваше Закръгления.
- Момичето с рижите коси. От твоя курс. Американката.
Младежът погледна към тълпата читатели -първокурсници и се  почеса нервно по брадата .
- Тази не е американката...
- А коя е? - попита Олга с трепетно очакване да залепи още едно парче в информационния си пъзел.
- Тази е от България... Казва се Саша.
Без повече обяснения Закръгленият грабна фиша от ръцете на Олга и се насочи към жужащата читателска група.
- Саша! - провикна се той бодряшки като звенови командир - какво правиш тук Саша... Да не би да четеш, да не би да учиш?
- Чета  и уча - отвърна момичето с усмивка и ясно доловим акцент.
- Ама ти можеш да четеш на полски? - пошегува се глупаво Закръгления.
- Мога, защо да не мога?
- Знаеш ли, че си взела да четеш моите книги и те сега ми трябват много спешно, защото утре имам колоквиум и... Нали разбираш.
- След малко. Сега чета аз. И аз имам колоквиум.. .
- Но ти четеш бавно. Не мога да те чакам. Аз съм дошъл сега. . После трябва да си ходя у дома.. да си готвя вечеря...да си лягам...Имам си програма.
- Не мога да ти дам книги сега, Войтек - отвърна Саша, притесни се, че май обърка нещо граматиката и се изчерви.
Закръгленият също се изчерви, но не от притеснение, а от яд.Той отново започна да се дръгне нервно по брадата. Очевидно това му беше някакъв тик. 
 
- Виж Саша... Нещо не разбираш. Тебе никой не те е поканил  да идваш тук? Ходи си, от където си! Там си чети! Ходи си в България. Тук е Полша. Това е полски университет! За поляците! За полските студенти! А вие българите сте мръсни комунисти ..И убийци!  Убийци на нашия полски Папа! И ти лично също си убийца на нашия полски Папа. Защото си българка. Така че...Събирай си партакешите и изчезвай от тук. Веднага!
В залата бе настанала гробовна тишина. Жуженето и разговорите секнаха. Олга спря да чука по клавиатурата на допотопната машина. Цигареният дим, който се носеше от депото сякаш и той замръзна на място.
Саша се опита да каже нещо в своя защита. Изправи се,  вдиша дълбоко въздух, но гърлото и се сви, а очите и  се напълниха със сълзи. 
Настъпи  тишина - дълга и наелектризирана. Времето сякаш се спъна, падна и замря неподвижно на пода.
Неочаквано някой от групата на новаците се раздвижи. Някой стана и наруши тишината.
- Войтек ! -извика тихо, но с тон който не търпеше никакви възражения. - Веднага, се извини на Саша!  На нея и на нейния народ! Ти си едно говедо Войтек! Ти си срам за нас, за нашата група, за нашия университет и за нашата страна. Саша не е убила  Папата. А Ти не си звездата на курса, както си въобразяваш. А дори и да беше никой не ти дава право да се държиш така.
 
Саша не виждаше почти нищо, защото наистина се бе разплакала. 
Тя искаше да си тръгне час по скоро.  Затвори книгите, изблъска ги към Закръгления и понечи да излезе.
- Не на него. На мене трябва да ги дадеш преди да си тръгнеш - дочу  гласа на Олга - Все пак от мен си ги получила, нали...
Когато беше на улицата Саша помисли, че все пак трябваше поне да благодари на рицарят без броня, който бе скочил самоотвержено и неочаквано  да я защитава. Беше някой от колегите в групата. Не му знаеше точно името. Един от тези хилавите, русолявите, с едва набола брада, облечен в брезентово яке и панталон с ръб... Някой ден на всяка цена щеше да му благодари.