автор: lordly

Него ден не бях в кварталното кафене. Избягвам го чат-пат, защото там се пуши, а аз се мъча да ги отказвам. Не бях се отказал, обаче от чайчето с конячето и тъкмо кротко си го сърбах, когато чух гласа:
- Даскале, може ли?
Беше непознат за мен едър мъжага. Набор, или някъде наоколо. Седна срещу ми, видимо угрижен:
- Кво ще пиеш?
- От непознати не приемам – без да му се сопвам, си издекламирах един от принципите аз, а той ме погледна право в очите и съвсем спокойно обясни:
- Познаваме се даскале. От по-долните класове бях. После бяхме в различни техникуми. Ти отиде да следваш, пък аз като завърших морското, се качих на траулерите и така-така, докато ги разпродадоха на безценица... Да ти взема едно коняче, а?
- Добре де – кандисах аз, - ама да е „Плиска” и в широка чаша.
Загледах го докато отиваше и се връщаше от бара, ама убий ме, нищо не ми говореше физиономията му. Като седна, рече „наздраве” и без да се чукаме отпихме.
- Как ти беше името – продължавах да напъвам мозъка си аз, но мъжът насреща ми, наведе глава и без да ме гледа продума:
- Няма значение и без това я ме видиш повече, я не!
На мига съжалих, че приех компанията му и тъкмо започнах да мисля как да затворя разговора и да се измъкна, той започна да разказва:
- Трийсет и осем години, даскале се давих в океана. Първата ме напусна още на втората година. Даже и дете не ми даде да й направя. Като разтуриха флота, се качвах под чужди флагове допреди година и нещо. Бая парици бях натрупал, та като слязох, най-напред си купих голям апартамент в центъра. Качваме ние на ръце хладилника, когато се отвори вратата на долния етаж, а в рамката й... – тук разказвачът прекъсна монолога си и издълбоко въздъхна: - колежка ти е, даскале, стара мома, но не ме питай за името, щото те помня какъв мискинин беше, а знам че си и парясник.
Не можах да въздържа самодоволната си усмивка, но не казах нищо, само безучастно разперих ръце.
- С две думи – отсече го наборът - хлътнал съм до ушите, че и отгоре даже, щото като я видя, ставам на пън и ни гък, ни мък, мога да пророня.
- И какво мога аз да направя – изблещих се аз насреща му и с наслада си близнах от конячето.
- Виж, даскале – рече и се пресегна та ме залови за ръкава – знам аз, че ти малко си падаш писател. Ще си платя, колкото кажеш, да ми напишеш едно стихотворение за нея.
- Да бе, да – опитах си аз да си прибера ръкава, ама оня беше як – как я видиш тая работа, ни на теб името ти знам, ни нейното, а и очите й не съм виждал, а ти стих, та стих, туй да не е конвейер – щрак копчето и ей ти стих!
- Ей в туй е майсторлъка, бе даскале. То иначе и баба знае – тропна набора по масата и така ми опущи ръкава – нали на туй му викат предизвикателство.
Като рече таз последната дума, ми „заби мухата в главата”. Пийнах аз оня коняк, заръча той още един ред, притича до бара за салфетка и химикал и помня че му надрасках едно тристишие. Поляхме го с още по две малки и си тръгна набора, но преди туй ми рече:
- Голяма черпня ще има ако стане работата, даскале, ама ако ме нарита, да знаиш, ръките ще ти потроша!
За вас майтап, за мен истина, ама от тогаз гледам по тъмно да съм си у къщи и ходя само в кварталното кафене, да са наоколо аверите. Туй то и да не вземете да ма издадете, че изпълнявам такива специални поръчки, ей!