автор: avocado

бременността и' беше зазоряващо утро.
бебето в утробата и' беше
изсъхнал от
изпотяването семеен портрет,
но тя не го знаеше.
единственото, което
издаваше присъствието на
знанието беше
викът и',
когато телефонът звънеше.
когато телефонът звънеше,
тя се улавяше за
потока фотони от кинескопа,
подарила властта си
на потока електрони пред
фосфоресцентния екран,
в който през деня
се взреше,
и издаваше едно рязко, откъслечно
"я",
конкатенирано с едно откъслечно
"в"
и още една гласна,
вече по избор на параноята,
разгърнала вестник,
в пода вграден на стаята,
на малката и' прашна стая,
и рисуваше върху му
чертожни дъски
и очи,
стълби и още нещо,
докато слушаше
гласа:

" в 2:23, с три часа
rewind изнемогвам,
крещейки,
че ние двамата с теб,
няма да израснем до Wert,
на дори няколко руски копейки.

и пак да се трудя,
едва ли би ми дошло на ум,
вечно да те моля
в етруски одежди
да бягаш по
анти-стените на
времето.

и да можеш в квадратите
кръгове да виждаш
и да основополагам
изящество
в мълчание,
да не те убеждавам,
в това, което не искаш
пак ще те помня
във сянката,
ядосано-сив,
на тротоара на сетното.