автор: secret_rose

Разлистена нежност
Алания, Махмутлара,
2006


Бе едва 7.30, утрото трептеше по лъскавите листа на екзотичния фикус, спуснал клони над терасата и разсейваше около мен нежен аромат на нацъфтял жасмин. Не можех да откъсна очи от красотата наоколо. Хоризонтът бе безкрайно син, плиснал и облял земята като с копринена завивка. Чудни хибискуси поклащаха едри бели цветове в танц с топлия ветрец, палмите приличаха на издигнати към Бог ръце. Аромата на миди, сол и морски пясък изпълваше сетивата ми и почти забравих за чая си, изстинал безславно. Хандан - майката на съпруга ми го приготви час по-рано, като изнесе на терасата малка метална лейка, напръска листицата на близкия храст градински чай, погали го, откъсна листенца от най-крехките и ги потопи в кана с топла вода. После отдели лимон от дървото в края на алеята, изцеди няколко капки и ми пожела уханно утро. Отпих. Хладината на тръпчивия вкус ме разсъни и върна в действителността. До мен Тавасин лежеше разтворен на страничка със стихове на фарси. Бях добила приятния навик сутрин преди да се събудя съвсем да почитам от ценната книжка и с това да изпълвам деня си със смисъл. Докоснах унесено книгата и я затворих. Някъде отгоре, навярно от етажите над мен се разнесе нежна мелодия на цигулка.
- Свири сестричката на Алейна - Алев, второто внуче на наша далечна леля.
- Свири прекрасно...
- Да. Тя е на 14 и... е инвалид. После ще те заведа при нея. Очакваше ви...
- Какво означава Алев...
- Така се наричат белите езичета на пламъка.
Гостувахме им дни след пристигането ни, когато дойде мила покана за следобеден чай. Леля Невин бе приготвила вкусни бадемови курабии с карамелена глазура, бе извадила на терасата стъклена масичка върху поставка на бял порцеланов делфин и бе нагънала меки ленени салфетки на сини делфинчета, ръчно изработени за специални случаи. Възпълничката й фигура гъвкаво се провираше между камъшените кресла, доливаше чашите, насипваше по чинийките късър или руска салата, подреждаше около нас и се суетеше задъхано, щастлива от възможността да се запознаем. Непрекъснато говореше и усмихнатото й лице сияеше и цъфтеше. Тя бе дъщеря на руски емигрант, доплувал до земите на Турция на стар работнически кораб, взет от бреговете на Грузия в далечните години, когато била още малко момиченце, принудено да последва родителите си и да напусне родината си. По онова време баща й непрекъснато пиел, въргалял се в полусъзнателно състояние на палубата и с фъфлене обяснявал на невръстната си дъщеря, че скоро ще акостират на Сирийския бряг, където ги очаква нов живот. Майка й мълчала, прегръщала я и се молела на Бог да се случи чудо и да ги спаси от безкрайния ислямски свят, към който сигурно плават. До самата му смърт, месеци след пристигането им в Турция, баща й вярвал, че е на Сирийска земя. Починал от възпаление на черния дроб в една студена сутрин в Ерзурум, когато земята била покрита с петметрова пухкава снежна пелена и термометрите отчитали тридесетградусови температури под нулата. Едва се запролетило и майката взела детето, купила еднопосочен билет за турските тропици с намерение повече никога да не мръзне и се установила в Анталия, където отгледала Невин съвсем сама. Работила тук и там, превеждала случайно на туристически групи или изгубени по безбройните ориенталски пазари руснаци, кътала парите за черни дни и времето минавало без да усетят. Задомила дъщеря си щастливо за момче рибарче от добро семейство, с надеждата никога да не изпита собствените й неволи, породени от любовта към водката и свободния живот на съпруга й, оставила й добра зестра, събирана с труд и чеиз, с нищо неотстъпващ на тези на турските момичета и една сутрин, целувайки я по челото за сбогом, се върнала в родината си. Невин била щастлива, родила две красиви деца, смугли като мекия средиземноморски залез, с къдрави абаносови коси и дълбоки, влажни очи, наследени от баща им. Един ден съпругът, притиснат от сиромашия и отчаяние натоварил децата и жена си на стария очукан Картал, купен от дядо му за сватбен подарък и поел към Истанбул - градът на възможностите, в търсене на щастие и богатство. Там нещата не се наредили по-добре и времето му се късало между скромната квартира в Аксарай, където живеели и прашната бетонна фабрика, в която заработвал прехраната им. Невин опитвала да си намери работа, но не успявала, тъй като Аксарай било странно място, осеяно с клубове и домове за развлечения и клиентелата се състояла предимно от мъже, търсещи бърза ласка и удоволствие, а моралът й не позволявал да се пусне по това точно течение. Руски и румънски девойки заливали улиците, зиме развявайки скъпи кожуси и пищни атлазени рокли под тях, лете оскъдното облекло и безбройните патрулки на полицаите я стряскали и тя стояла вкъщи с децата, без да успее да се интегрира и да спомогне за финансирането на семейството. Когато Алейна поотраснала и започнала да се заглежда по витрините и златарските инкрустации, изкусно подредени на всяка крачка, за да изпълват очите на всеки преминаващ и замечтала да носи коприна и сатен, леля Невин събрала в два куфара и няколко кашона оскъдното им наличие и се върнала в Анталия. Мъжа и останал в Истанбул, пленен от една застаряваща румънска кралица на любовта. Нанесла се в дома на свекър си докато намери удобна квартира за себе си и децата и не след дълго се озовала в този апартамент в Алания, където днес пиехме чай.
- Майка ми беше наследствена руска дворянка, горда, силна, ние носим в сърцата си благородство и такъв живот не е за нас. Но турско и руско смесено дава друг плод - смръщваше за миг вежди, а после поглеждаше с любов към мургавата Алейна, седнала в края на терасата на мек миндер, бродираща покривчица за чеиза си.
С подозрение и съмнения хвърлих бегъл поглед към Ванесса, носеща кръвно наследство от четирите краища на света и се зачудих какво ще ми сервира съдбата с нея.
- Къде е сега Илмаз?
- Синът ми е дурачок. А може и умен да е, кой знае. Залюби една вдовица, изгубила мъжа си в престрелките край Ширнак и наследила голяма вила в покрайнините на Алания и достатъчно средства да живее охолно. Живее с нея сега и се учи на бащинство с малкия й син.
Всичко изглеждаше наред, само не вписвах Алев в историята. Момиченцето бе светло като слънчево сияние с меките си руси плитки и сини очи, слабичка фигурка, свита в инвалидната количка в средата на салона за гости, за да може да ни вижда и чува. Откак бяхме дошли не бе проронила и дума, само гледаше тъжно и се усмихваше ако се обърнем към нея.
- Тя е моето любимо дете. Всичките ми надежди са за нея. Не ми е кръв, а така да прилича на мен - благородна, тиха, нежна.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...