автор: severianin

Още крача на белия свят по жаравата,
още меря пътеките, още съм жив –
аз, вратарят на слънцето, бях и оставам
един днешен наследник на оня Сизиф.

Но какво е Сизиф?
Просто старо предание,
просто древен хитрец от митичния свят.
Да му имам проблемите!
Може и раните –
моите рани са пресни, по-силно кървят.

Сутрин ставам преди да се пукне зората
и отмествам от пътя небесния плет –
изпоцапан до лактите в слънчево злато
бутам с рамо горещото слънце напред.

Бутам здраво, защото дъгата е стръмна,
а е дискът нащърбен и тежък товар
и лъчите му парят.
Но трябва да съмне!
Аз ви водя деня, аз съм слънчев вратар.

И полека по стръмното крача нагоре,
тикам жаркия глобус – възврял, уморен;
нямам време да гледам край мене простора –
аз следя коловоза на дългия ден.

Иде пладнето, вече съм стигнал зенита –
миг за отдих, но колко ли трае мигът;
аз крепя над главите ви златната пита –
да не би да се срине по стръмния път.

Досега беше лесно – нагоре възлизах,
но се спуска надолу небесният склон.
Слагам рамо!
Дими изгорената риза,
пръска злато работния стар панталон.

Най-накрая съм долу, в полето на здрача;
раменете болят и съм целия в пот;
аз търкалям кълбото, залитам, но крача
в коловоза на слънцето – моя живот.

Ще почивам в нощта.
До момента, когато
ще отместя в зората небесния плет
и до лакти оплескан от слънчево злато
ще избутам горещото слънце напред.

И ще крача в небесната ясна жарава,
уморен и задъхан, измъчен, но жив,
за да може денят ви над вас да изгрява –
аз, вратарят на слънцето, син на Сизиф.