автор: musketar

"Но аз сърце не можех да му дам.
И го заместих с дом и питиета..."
Камелия Кондова

И ето ме - с останки от сърце,
все по-безсмислено да търся смисъл.
Проядени от времето-молец,
висят на дрипи вчерашните истини.
А е студено. Толкова студено,
че чак бележим ледников рекорд.
И отзвучава гневно и смутено
на любовта последният акорд.
Така не се научих да си спастрям
по мъничко сърце за черни дни.
Че полетът зависи от баласта,
а не от устрема към висини.
Така не се научих пресметливо
да си оставям път за отстъпление.
Звучи красиво..., но не е красиво.
И е на усет парещо-болезнено.
Къде ли се надявам да отида
с това необразовано сърце,
тъй ниско, че вирее паламида,
по-черно от опожарен дворец?..
И ето ме - с останки от животи,
натъпкани в един живот-торба,
аз тръгвам след самата безпосочност,
нелепо назовавана съдба.
Съдба ли?... Всъщност кръгово понятие.
И вик се слива: "Лазаре, стани!",
със онзи безутешен вой на вятъра,
във следващите руини...