автор: ringo

Облакътен седя на масата, загледан
в снежинките и фееричния им танц,
от спомен тъжен цял ден съм преследван,
защо пък точно днес - това и аз не знам.

А жизнерадостни момичета, момчета,
лудеят весели и борят се в снега,
прелитат топки и сред многогласен екот
със тихи стъпки в мен прокрадва се тъга.

...Момичето бе слабичко и мълчаливо,
със тънки плитчици, с бадемови очи
и носеше палтенце, кърпено и сиво,
седеше винаги самО на своя чин.

Самичко бе. Понякога при случай сгоден
подшушваха децата само на ухо,
че дъщеричка то било на враг народен,
издънка от разбойническо потекло.

Веднъж си спомням - като днес валеше,
във междучасие децата бяха вън.
Самичко то пак до прозореца стоеше,
усмихваше се някому като насън.

Поиска ми се да му кажа нещо мило,
да го погаля може би, сега не знам,
но бледата усмивка, тъжно осенила
лицето му, изчезнала бе веч от там.

Извадих ябълка и му подадох кротко,
а думите се свършиха във този миг.
Погледна ме. Сърцето ми се сви на топка -
тъй тъжен бе прекрасният му лик.

От този ден обикнах го и тихо страдах,
от неговата тъй дълбока болка покорен,
и бе за мен това най-скъпата награда -
да срещам погледа му - тъжен и смирен.

...Бе страшна буря. Вятърът ломеше клони...
Изселиха ги. Тайно - късно през нощта.
За тъжното момиче аз сълза отроних,
в сърцето ми гнездо бе свила любовта!

Приятелю, налей във чашата ми вино!
Развреди раната ми споменът суров,
макар че минали са толкова години...
Ще пия за ученическата ми любов!...