автор: desert_inrose

Обятия нямам, в които да можеш да дишаш.
Ръцете разтворени приковавам за кръста си.
Как да следваш и краката ми някога скитащи –
един към друг заковани са и закотвени в пътя

по който вървят всички разбулени грешници
причинили страдание и сами развенчани от бъдеще.
Отстрани да ме гледаш е страшно. И смешно е
как за горенето имам сурово дърво всред пепелище.

Войнишкото копие най-подир ще прониже
състрадателно и последния дъх изтерзан.
И до тук ще са всичките грохнали грижи
на човешкото и на цялата плът прикована.

Не зная дали ще последва пак ново безсмъртие.
Не ме е и грижа. Наистина - не искам да зная.
Дори да задвижа пак ново животно завъртане
ясно е - някога все ще ме свърже за края.

Как да не липсвам с прегръдка, в която да дишаш...
Тук не дишаме, само копнеем и търсим.
И намираме. После се крием, надничаме скришом.
Играем си – до вечерята – на животи и смърти.