автор: ATOM

Животът ми се бави. Закъснява.
Във вчерашния ден остана сякаш.
Макар че може утре да ми трябва
достатъчно на този студ го чаках.

Дъхът ми беше пара от условности,
в които абсолютно съм се вложил –
тълпи се из просторите на облаци,
облечени с душевната ми кожа.

Дори да завали кръвта ми леко,
при падането си ще се пречисти...
ще мина невъзможната пътека -
от дъжд да се превърна в капка нищо.

Или поне във сняг, във белота,
покрила всички други намерения...
Достатъчно го чаках на студа
от тук нататък той да чака мене.