автор: biser4e

Нямаше го в цъфналата ръж
този, който исках да остане.
Като лава стичаше се дъжд
и засели огъня в кръвта ми.
После път. И после тишина,
и сърце, пораснало в молитва.
Нямаше го. Толкова сама
можех само в себе си да скитам.
И да чакам няколко живота
да се осмели да ме обича.
После се събудих.
След потопа,
бе загърнал силата да дишам.
Можех със сърцето си да чуя,
как тупти тъгата му отляво.
Точно там. Между тъга и лудост,
се завърнах в него. Като вяра.
Да покръсти с краткото ми име
няколко живота страшна липса.
Беше неизбежно да ме има,
този глад вселенски бе неистов.
И тогава тъй ми заприлича
на молитва неговото име,
че се осмелих да искам всичко...

Този мъж ми е отплата свише.